Средното царство

Чен забеляза как стражите с насочени пушки се пръскат из тълпата, разблъсквайки грубо хората, и се оглеждат за лицата на изброените от Пескова и си помисли дали да не побегне. Но Пескова продължаваше да чете и той осъзна, че Тон Чу не беше сред имената в списъка.

— Какво става? — попита той Павел.

— Не знам. Но май всички те са приятели на полевия надзирател Сун и жена му. Може би са го принудили да направи списък, преди да го убият.

Чен гледаше как стражите събраха накуп споменатите петнадесет души и ги поведоха, после се огледа и осъзна колко бързо сянката отново бе паднала върху хората.

— Един час — прошепна той повече на себе си, отколкото на Павел. — Ако могат да почакат само един час…

* * *

Телата бяха струпани до стената. Бяха голи и лежаха там, където бяха паднали. Някои сякаш все още се катереха по каменната бариера — телата им бяха разтегнати и изкривени, крайниците им бяха изметнати. Други бяха коленичили пред убийците си, лице в лице с неизбежната смърт. Чен се огледа — повдигаше му се от гледката. Павел застана до него — дишаше шумно.

— Защо? — попита той след миг. — В името на всички богове, защо?! Какво са направили?!

Чен се обърна и погледна наляво. Луната беше високо, наполовина скрита зад облаците. Под нея като изкривена сянка на нож сред огромната равнина се издигаше къщата на надзирателя. КЪДЕ СИ? — помисли си Чен, търсейки нещо в небето. — КЪДЕ СИ, МАЙНАТА ТИ? Това беше нещо толкова неподобаващо на Кар.

Бяха изминали два часа от арестите. Два часа, а от тях нямаше още никакъв знак. Но дори и да бяха подранили с половин час, щеше вече да е твърде късно да се спасят тези хора. И петнадесетимата бяха мъртви. Всички бяха чули — там, сред догарящите огньове. Изстрелите отекнаха в полята. Бяха чули писъците и последвалата зловеща тишина.

— Пескова — каза Павел, наведе се и докосна леко рамото на един от мъртъвците. — Бил е Пескова. Винаги ни е мразел.

Чен се обърна и се втренчи изненадано в момчето — беше осъзнал какво му казва. Павел се възприемаше като ХАН. Когато казваше „ние“, нямаше предвид селяните, КО, които обработваха огромните 10 000 квадрата МУ, а ХАН. ДА — помисли си той, — НО ДЕ ВОР ДЪРПА КОНЦИТЕ. ТОЙ Е ДАЛ РАЗРЕШЕНИЕ. И АЗ ЩЕ ГО УБИЯ. ЗАПОВЕД НА ТАНГА ИЛИ НЕ — АЗ ЩЕ ГО УБИЯ ЗАРАДИ ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ.

Погледна отново нагоре. Сянка бе затъмнила луната. Премина и след секунда я последва втора.

— Бързо, Павел — той се спусна напред. — Идват.

Четирите големи транспортьора на охраната се приземиха почти безшумно сред полята около къщата на надзирателя. Чен се спусна да поздрави най-близкия — очакваше това да е Кар, — но мъжът, който изскочи, не беше големият, а Ханс Еберт.

— Капитан Еберт! — той се поклони и сложи ръка на гърдите си за поздрав — движението му бе неловко, нетренирано. Еберт, „героят от Хамерфест“ и наследник на огромната корпорация „Джен Син“, бе последният офицер, когото бе очаквал.

— Као Чен — отговори Еберт строго, делово, пренебрегвайки военния му чин. — Всички ли са вътре в къщата?

Чен кимна — реши да не обръща внимание на обидата.

— Доколкото знам, сър. Летателният апарат на надзирателя все още е на площадката, затова предполагам, че Де Вор е вътре.

Еберт се вгледа в къщата, обърна се и го огледа от горе до долу. Изсмя се късо, подигравателно.

— Този костюм ти отива, Као Чен. Трябвало е да станеш селянин!

— Сър! — той се опита да не издаде, че е обиден, но беше твърде трудно. Инстинктивно се досещаше, че са закъснели заради Еберт. Представяше си как са го чакали да си довърши вечерята. Или пък чукането. Беше чувал разни такива истории за него. Кар никога не би го направил. Кар щеше да дойде точно когато е казал.

Хората изскочиха от транспортьора след Еберт. Гвардейци от специалните части, с почернели лица и ръце. Единият се приближи до Еберт и му подаде планшета.

Чен го разпозна — спомни си репортажите по новините за масовото клане в Хамерфест. Беше главният лейтенант на Еберт Одън.

Еберт разгледа таблицата и отново погледна Чен.

— Знаеш ли плана на къщата на надзирателя?

Чен наведе глава.

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Значи ще ни бъдеш разузнавач, Као Чен. Одън ще командва, но ти ще ги вкараш вътре, разбра ли ме?

Чен продължаваше да стои със сведена глава.

— Простете, капитане, но нямам оръжие.

— Разбира се… — Еберт измъкна пистолета от кобура си. — Ето ти.

Чен пое оръжието и се втренчи невярващо в него.

— Простете, сър. Там, вътре, са с автомати и лазери?

Еберт го гледаше студено.

— Друго не ти трябва.

Чен се поколеба — Чудеше се докъде да продължи, но Еберт кресна:

— Отказваш да се подчиниш на заповедта ми, така ли, Као Чен?!

В отговор Чен се поклони до кръста, после се обърна към Одън:

— Елате. По-добре е да се движим бързо.

Откъм средата на полето към тях се приближи фигура. Одън спря и вдигна пушката си, но Чен го спря с ръка.

— Всичко е наред! — побърза да го увери той. — Познавам го. Той е приятел.

Одън свали пушката си. Фигурата се приближи и накрая застана само на няколко крачки от тях. Беше Павел.

— Какво искаш? — попита го Чен.

— Да дойда с вас!