Средното царство

Бердичев пренебрегна подадената му ръка и зачака, а един от телохранителите му влезе вътре. Екип от негови хора беше проверил мястото само преди часове, но не искаше да рискува. Администраторът Жуан бе убит само преди седмица и с всеки изминал ден нещата все повече се влошаваха. Телохранителят се върна след секунда и даде сигнал „чисто е“. Едва тогава той влезе вътре.

Чиновникът се обърна и последва Бердичев в средата на стаята.

— Момчето е горе, сър. Строителят е с него, за да ви въведе в нещата. Иначе…

— Доведете ми Архитекта. Искам да говоря с него, преди да видя момчето.

Чиновникът се поклони и излезе.

Докато чакаше, той се огледа — забеляза спартанската аскетичност на обстановката. Наоколо служителите неловко пристъпваха от крак на крак. Усещаше колко е силно любопитството им, насочено към него, макар че щом ги погледнеше, те бързаха да отклонят погледи. Знаеше се, че той е един от главните противници на Седмината, че жена му е починала, че самият той бе в постоянна опасност. Във всичко това имаше някакъв тъмен блясък и той го усещаше, но днес бе в кисело настроение. Може би срещата с момчето щеше да го извади от това състояние.

Чиновникът се върна, последван от Архитекта. Бердичев махна на чиновника да се отстрани, след това хвана Архитекта под ръка и го преведе през стаята, далеч от другите.

Огледа го. После се наведе напред и заговори — с приглушен, ала ясен глас.

— Доколко стабилна е неговата ментална конфигурация? Доколко е надеждна?

Архитектът сведе поглед и се замисли.

— Мислим, че е стабилна. Но все още е трудно да се каже. Има възможност и за реверсия. Съвсем малка, но трябва да се има предвид.

Бердичев кимна, едновременно доволен от честността на човека и разочарован от това, че все още има място за съмнения.

— Но като се вземе предвид тази възможност, вероятно ли е да… — той прехапа устни за миг, после го каза — … да се ИЗПОЛЗВА момчето?

— Да го използвате ли? — облещи се Архитектът. — Какво точно искате да кажете?

— Да обуздаем таланта му. Да използваме уникалните му способности. Да го ИЗПОЛЗВАМЕ — сви рамене Бердичев. Не искаше да навлиза в подробности.

Архитектът, изглежда, разбра. Усмихна се мрачно и поклати глава.

— Невъзможно. Ако го ИЗПОЛЗВАТЕ сега, ще го унищожите — подчерта думата нарочно, многозначително.

— А кога ще можем?

— Не разбирате. Моите уважения, ШИ Бердичев, но това е само началото на процеса. Ние реконструираме къщата, но известно време в нея трябва да поживее някой, преди да открием недостатъците й и грешките си. Ще минат години, преди да разберем дали лечението е било успешно.

— Защо тогава ми се обадихте?

Бердичев се намръщи. Изведнъж почувства, че са го довели тук под фалшив предлог. Когато получи новината, веднага се бе сетил как би могъл да използва момчето. Бе планирал да го заведе със себе си обратно в Глината. И там щеше да го наточи като острие, да го превърне в съвършеното оръжие срещу Седмината. В средството, което да ги унищожи. В самото острие на знанието.

Архитектът му обясняваше нещо, но Бердичев почти не го слушаше. Прекъсна го:

— Покажете ми момчето. Искам да го видя. Архитектът кимна и го поведе. Телохранителите ги следваха на четири крачки зад тях.

— Преди няколко дена го преместихме. Сега живее в по-просторно и по-добре оборудвано помещение. Щом се настани както трябва, ще започнем следващия стадий на лечението.

Бердичев погледна психиатъра.

— Следващ стадий ли?

— Да. Необходима му е ресоциализация. Трябва да бъде научен на основните обществени умения. В момента той разполага с много малко защитни механизми. Уязвим е. Извънредно чувствителен. Нещо като парниково растение. Но той трябва да бъде закален, да позагрубее, иначе няма да оцелее на горните нива.

Бердичев забави крачка и спря.

— Искате да кажете, че цялата програма за социализация трябва да започне от самото начало?

Архитектът се поколеба.

— Не точно. Но… Е, нещо такова все пак. Разбирате ли, процесът е по-различен. Бавно разширяване на кръга му от познанства. И никаква възможност да контактува извън определения от нас кръг, докато не сме сигурни в способността му да се приспособява. Ще отнеме три години, а може би и повече.

— Три години?!

Архитектът сведе очи.

— Най-малко.

Бердичев се взря в човека, но почти не го виждаше. Мислеше колко ли щяха да се променят нещата след три години.

— И никакъв начин ли няма за ускоряване на този процес?

— Никакъв, който бихме могли да гарантираме.

Започна да пресмята. Струваше ли си да рискува момчето? Веднъж бе рискувал и — ако тези хора бяха прави — бе спечелил. Но трябваше ли да рискува и постигнатото от тях?

Поколеба се още миг, после сигнализира на Архитекта да тръгват. Сам щеше да види момчето, да го прецени и тогава щеше да реши.

* * *

Бердичев седна на стола в средата на стаята, а момчето застана пред него на не повече от две-три педи разстояние. Детето изглеждаше спокойно, отговаряше на въпросите му без колебание, без да погледне нито веднъж към Строителя, който бе седнал малко по-встрани. Гледаше Бердичев в очите без никакъв страх. Все едно, че не можеше да схване какво точно е страх.