Средното царство

Започна да се избутва нагоре по канала, разчитайки на силата си, присвил крака и гръб; мускулестите му ръце се напрегнаха да го измъкнат от тясната дупка.

Най-отгоре той спря и се огледа. Какво ли да използва? Наведе се и вдигна медната жица, влезе в съседното помещение, отряза машините от подставките им, замъкна ги до пробития канал и ги струпа край него.

Бяха изминали три минути и тридесет секунди. Приближи се до вратата и изряза в стената огромен леден правоъгълник. Беше тънък — почти безплътен, — ала як. Сам по себе си не тежеше нищо, но можеше да издържи всичките тежки машинарии, ако се натрупат върху него.

Трябваше да стане.

Оставаха му по-малко от две минути да се измъкне навън.

Време беше за последния номер. Бягаше, за да спаси живота си — пак по пътя, по който бе дошъл. Без да спира, измъкна последната бомба от колана си, хвърли я и едновременно натисна копчето на колана си.

Външната стена избухна и хлътна навътре.

Кар, със спрени за момента жизнени процеси, бе изхвърлен през пробойната във външната обвивка на звездолета — тъмен пашкул на ларва, яростно изплют навън.

Пашкулът отплува встрани от гигантската сфера, оставяйки след себе си тънка следа от прах и замръзнал въздух. Секунди по-късно външната обвивка се разтресе и избухна, засияла отвътре. Сгърчи се като хартиена топка в огъня и с внезапност, поразила далечните наблюдаващи очи, грейна като малко слънчице; дълги живи езици от пламък прегориха трънена корона сред мрака на Космоса.

Беше се свършило. Войната бе обявена.

Епилог: лятото на 2203 г. Мозайка

„Кой ли затвор е причина за мрака и кой ли отвор е причина за светлината? Къде се крие Светлият Бог, преди рогът да изсвири за зазоряване?“

Тиен Вен („Небесни Въпроси“) от Чу Юан из „Чу Цу“ („Песните на Юга“), II В. пр.н.е.

Мост над нищото

И така те започнаха да погребват мрака; затиснаха кладенеца на паметта с камък — твърде огромен, твърде тежък, за да бъде помръднат. Машината ги наблюдаваше как работят и виждаше много неща, които техните по-крехки, привързани към времето очи бяха пропуснали — незабележими промени в състоянието, които тя разпознаваше като важни. От време на време пълната интензивност на вниманието й се изливаше в проблема на момчето, Ким. Цяла секунда, а може би и две тя не мислеше за нищо друго. По този начин в нея преминаваха няколко живота на едно нормално човешко съзнание. После сред сложните й жици възникваше импулс — невидим, нерегистриран на никой от мониторите — нещо, близко до разбиращо кимване.

Докато двамата теоретици бяха започнали работата по начертаването на нова мозайка — нова идеална конфигурация на умственото съзнание на момчето, на неговата личност. Строителят постоянно се връщаше в килията, при момчето. Очите му, леките несъзнателни трепвания на тялото разкриваха колко е нервен, колко неловко се чувства и в крайна сметка колко е несигурен. Докато прилагаше първото лекарствено лечение, не можеше да скрие загрижеността си, СЪМНЕНИЯТА си.

Машината наблюдаваше, без да коментира, как лекарствата започваха да оказват желания ефект върху момчето. Забелязваше как те систематично блокират всички пътеки, водещи към миналото му, отбелязваше формите на използваните лекарства и извличаше някакво математическо удоволствие от незабележимите еволюиращи вариации, докато усъвършенстваха химическия контрол на процеса на изтриване. В това, което правеха, имаше известна доза изкуство. Машината го забелязваше и високо го оценяваше по свой си начин.

Беше процес на редуциране, по-различен на вид от опитваните по-рано. Този път не искаха да го сплашат, а да премахнат и най-малката следа от всичко онова, което го правеше индивид, СЪЩЕСТВО. На дълги сеанси край операционната маса двамата теоретици бодяха съзнанието на момчето и промушваха микрожици през обръснатия му череп, после въвеждаха миниатюрни дози химикали и органични съединения, докато най-накрая стигнаха и до финала на всичко.

С развитието на съзнанието си машината бе придобила и памет. Никоя памет на друга машина не би могла да определи това — за разумното същество, което обслужваше тези изолирани отделения, тя беше просто склад, където се съхраняваха всичките й познания. Не, паметта беше нещо друго. Функционирането й беше непредвидимо. Тя изхвърляше данни напосоки — подчертаваше образи, определени данни и фрази по-силно от другите. И бе неразривно свързана с чувството за самосъзнание. Всъщност паметта БЕШЕ самосъзнание, защото едното не би могло да съществува без ексцентричното поведение на другото. И все пак нейната памет бе толкова повече от онова, което хората смятаха за памет заради пълната мощ на способността й да прави изводи и заради страховития енциклопедичен обхват на знанията й, които подаваха информация за тези ексцентрични изблици на думи и образи.