Средното царство

Сега се движеше бързо — пълзеше по канала за проверка. После, на следващия кръстопът, се измъкна в коридора и скочи долу. Приземи се и веднага се обърна, приклекна и се вмъкна неловко във втори канал. Този път извеждаше зад бюрото на охраната. Моментът беше решителен. След минута-две щяха да се сетят какво е направил.

А може би вече се бяха сетили и чакаха.

Той потръпна и се намести върху клапана. Нагласи заряда. След това се придвижи към втория клапан. Експлозията щеше да пробие дупка в помещението, съседно на това на охраната — нещо като стая за почивка. Там в момента нямаше да има никого, но докато той слизаше надолу, това щеше да им отвлича вниманието.

За част от секундата повдигна леко клапана; зарядът избухна, но когато стражите, изненадани от експлозията, притичаха, той вече се спускаше надолу.

Приземи се върху врата на един от тях и застреля още двама, преди те да се усетят, че той е сред тях. Друг страж, обзет от паника, помогна на Кар, като обгори двама свои колеги.

Объркване. И това си беше оръжие, остро като нож.

Кар застреля паникьосания страж и търкулна димна шашка във външния коридор. След това се обърна и стреля по комуникационния панел на охраната. Екраните угаснаха.

Изчака един миг. Екраните проблеснаха за кратко — на тях се замяркаха сцени на хаос из коридорите и помещенията по целия кораб, след това отново замряха — аварийните системи също бяха изгърмели. Внедреният човек си беше свършил работата.

ДОБРЕ — помисли си Кар. — А СЕГА ДА СИ СВЪРШИМ РАБОТАТА.

Влезе в коридора — тичаше, прескачаше трупове, разбутваше обърканите, борещи се стражи. Те видяха единствено гигант, който тичаше като атлет по коридора, облечен в черен скафандър със странен блясък. Тежкият, черен, задушлив дим изобщо, не му пречеше.

Зави надясно, после — отново надясно, закрепи се към вътрешната стена на коридора и плъзна малка бомбичка към външния корпус.

Осколочният снаряд почти разкъса веригата му. Вълната го отхвърли към дупката. Външната обвивка на кораба се тресеше, но се държеше; започваше да се запечатва. Но бе изпуснала твърде много въздух. Налягането беше спаднало с половин атмосфера. Около затягащата се дупка тракаха отломки.

След половин минута той се откопча и се спусна по коридора — сега не срещаше никаква съпротива. Навсякъде в безсъзнание лежаха стражи. Много от тях вълната бе хвърлила и ударила в стените и вратите и те бяха мъртви или тежко ранени. Цареше пълен хаос.

Двигателят беше вътре, във вътрешната обвивка.

Това беше трудната част. Знаеше, че го очакват. Но му бяха останали още няколко номера, които да им покаже, преди да се махне оттук.

Отмина въздушния клапан към вътрешната обвивка и се придвижи към един от каналите. Трябваше да се е затворил в мига, в който външният корпус бе пробит, като запечата херметически вътрешната обвивка. Дебелите пластове лед бяха преплетени като огромни пръсти, дълги колкото цяла човешка ръка. Над тях един охраняван от лазер сензор регистрираше атмосферното налягане върху външната обвивка.

Кар откопча един правоъгълен контейнер от колана си и извади от него две малки пакетчета. Първото беше „джоб“ с атмосферно налягане. Нагласи го бързо над сензора, без да обръща внимание на краткото предупредително ужилване на лазера. С второто пакетче той действаше внимателно, дори сякаш прекалено внимателно. Това беше ледена тел — дълга нишка от смъртоносно разрязващия материал. Издърпа я предпазливо и я натегна, после бързо разряза прикрепващите болтове от всичките шест страни на канала.

Лазерите примигнаха, а капакът хлътна цяла педя. Чу се мекото свистене на изтичащ въздух — също като асансьор, който спира.

Кар изчака и започна да реже капака с леки диагонални движения — отрязваше парчета лед като бучки меко сирене. Дупката се разширяваше, той режеше все по-надълбоко в обшивката. После издърпа нишката и я пусна долу.

Изкачи се върху капака и ритна. Три сегмента паднаха. Плъзна се надолу в дупката.

Беше много по-тясна, отколкото очакваше, и за миг си помисли, че ще заседне. Сегментите стърчаха под странен ъгъл над вътрешния механизъм на канала — беше останало съвсем малко място, за да се промъкне. Успя едва-едва, но дясната му ръка бе притисната до стената и не можеше да достигне уреда, прикрепен на гърдите му.

Премести тежестта си, застана на пръсти и се завъртя, докато донякъде освободи ръката си; след това се протегна и откопча бомбата от гърдите си.

Възникна нов проблем. Не можеше да се протегне надолу и да я прикрепи към вътрешната обшивка на канала. Нямаше начин да я закрепи.

Имаше ли значение? Реши, че не. Ще подсили горния капак, щом излезе. Експлозията ще се насочи навътре.

Толкова малко приспособление беше. Толкова крехко. И все пак — толкова груба беше неговата сила.

Постави бомбата между коляното си и стената на канала, след това я остави да се плъзне между крака си и стената, като я прихвана със стъпало.

Не му се щеше и тя да излезе горе заедно с него.

Докосна таймера с ботуш и видя как той светна в червено. Имаше осем минути да се измъкне.