Средното царство

Одън спря на три-четири крачки от Пескова и се огледа. После се обърна и погледна онзи право в очите. На устните му играеше нещо като усмивка.

— Тук така ли постъпвате с крадците?

Лицето на Пескова бе застинало. За миг се бе разтревожил. Щом забеляза намека за усмивка обаче, той се отпусна — бе го разбрал погрешно. И той също се усмихна.

— Невинаги.

— Значи случаят е бил особен?

Пескова сведе очи.

— Може и така да се каже. Съжалявам, че не беше приятелчето му, Тен. Много щеше да ми хареса да видя как онова копеле моли за милост — той отново вдигна очи и се засмя, сякаш това беше шега, която разбираха само той и Одън. — Тия ХАН…

Чен го изгледа студено.

— Ами Павел? Какво ще кажеш за Павел? Той не беше ХАН…

Пескова се извърна към него и се усмихна презрително. Ужасна, самодоволна усмивка.

— Ти пък косъма на две ли ще цепиш? Както и да е, това лайно си го заслужаваше…

Яростна тръпка разтърси Чен. Без да мисли, той се метна напред, сграбчи Пескова, дръпна надолу челюстта му и натика пистолета в отворената му уста. По-скоро усети, отколкото видя, че Одън се приближава, за да го спре, но вече беше твърде късно — той бе натиснал спусъка.

Изстрелът сякаш избухна вътре в собствената му глава. Пескова отскочи назад — черепът му бе разцепен, мозъкът му се пръсна по стената отзад като изгнил плод.

Чен отстъпи назад и погледна строполилия се труп. Одън го сграбчи за рамото и го завъртя грубо.

— Тъпо копеле! — кресна той. — Не разбра ли?! Той ни трябваше жив!

Чен впери в него празен поглед, потръпна, челюстта му щръкна напред.

— Той уби приятеля ми.

Одън се поколеба; лицето му се измени и той го пусна.

— Да — каза той тихо. — Да.

И продължи гневно:

— Но сега сме квит, Као Чен. Разбра ли ме? Ти ми спаси живота там, долу. Но това… Сега сме квит. Живот за живот.

Чен се вгледа в него и отвратен отмести поглед.

— Квит — каза той и се засмя кисело. — Разбира се. Квит сме.

* * *

Еберт ги чакаше в основата на рампата.

— Е? — попита той. — Къде е? Ще ми се да го видя още веднъж, преди да го изпратим. Той беше добър офицер, независимо какво е направил след това.

Чен смаян сведе очи. Добър офицер! Зад него Одън се поколеба, след това погледна своя капитан в очите.

— Боя се, че тук няма и помен от него, сър. В момента претърсваме къщата до шушка, но според мене го няма вътре. Един от стражите разправя, че излетял по-рано тази вечер, но ако е така, не е било със собствения му хеликоптер. Той си е тук, както ни каза Као Чен.

Еберт се обърна към Чен побеснял:

— Къде, майната му, се е покрил тоя, а, Чен? Предполагаше се, че трябва да го държиш под око!

Не беше честно. Освен това не беше и вярно, но все пак Чен наведе глава.

— Съжалявам… — започна той, но го прекъснаха:

— Капитан Еберт! Капитан Еберт!

Беше свързочният офицер от транспортьора на Еберт.

— Какво има, Хьониг?

Младежът се поклони и му подаде съобщението. Еберт се обърна и погледна на запад. Небето там, в далечината, леко сияеше.

— Богове… — прошепна той. — Значи е вярно.

— Какво има, сър? — Одън веднага бе усетил, че се е случило нещо страшно.

Еберт се разсмя със странен смях и поклати глава.

— Гарнизонът в Лодз. Там е избухнал пожар. И нещо повече — администраторът Дубчек е мъртъв. Преди половин час е бил убит — после той отново се засмя. В смеха му се долавяше горчиво възхищение. — Значи Де Вор пак ни е прецакал.

* * *

Фей Йен стоеше в покоите си гола зад един параван, заобиколена от прислужничките си. Баща й, Йин Цу, стоеше от другата страна на тежкия копринен параван; високият му глас звучеше оживено. Докато говореше, една от прислужничките втриваше благовония в кожата на Фей Йен, друга сушеше и решеше дългата й черна коса. Трета и четвърта носеха дрехи, за да реши тя коя да облече — непрекъснато тичаха напред-назад, стараейки се да угодят на прищевките й.

Баща й, развълнуван от новината, се беше появил неочаквано, докато тя беше в банята, и се наложи да му препречат пътя.

— Но тя ми е дъщеря! — възрази той.

— Да, но сега съм вече жена, татко, не съм момиченце! — извика отвътре Фей Йен със сладък глас. — Моля те, изчакай. Няма много да се бавя.

Помоли я за прошка, а после, нетърпелив да сподели новината, веднага започна да разказва. Явно Ли Шай Тун се бе свързал с него.

— Почти съм сигурен, че иска да ми съобщи, че са назначили в двора по-големия ти брат Сун. Подадох молба преди повече от година. Но на какъв ли пост, чудя се. Сигурно ще е нещо в домакинството на Танга, не мислиш ли? Или пък е някой пост в секретариата? — той се засмя нервно и припряно продължи. — Не. Не е това. Тангът не би ме безпокоил лично заради подобна банална новина. Ще да е някой пост в министерството. Нещо важно. Поне заместник-министър. Да. Почти съм сигурен. Но кажи ми, Фей Йен, ти какво мислиш?

Беше странно — все при нея идваше, когато получеше новина. Никога не ходеше при Сун или при Чан, или при по-малкия й брат, Вей. Може би защото тя толкова много му напомняше за мъртвата си майка, на която Йин Цу винаги се бе доверявал, докато беше жива.

— Ами ако няма нищо общо със Сун, татко? Ами ако е нещо друго?