Сърце под маска

Едуар и Лиз-Мари Сен Жорж конвулсивно стискаха между пръстите си гладките плоски камъчета, с които несръчно търкаха оковите, пристегнали китките им. Бяха минали седмици, преди да изработят в подробности плана за бягство и да си набавят помощни инструменти за осъществяването му. Едва сега, в тази късна вечер, усилията им щяха да дадат плод — или двамата щяха да намерят смъртта си при този отчаян опит за бягство.

През безкрайно дългите дни на пленничеството си двамата се свиваха един до друг в единичната килия, разположена в близост до скандално известната Рю дьо Пари, търсейки утеха в близостта си и тихо обсъждаха стъпките, които трябваше да предприемат, за да възвърнат свободата си.

Бяха минали седмици, а те все още седяха в килията и чакаха да ги отведат пред съда. Много им се искаше да узнаят причината. Най-после намериха обяснението. Един следобед в килията влезе непознат мъж, който свали железните вериги, завърза ги с дебели въжета и ги отведе в кабинета на Клод Рамбуйе. Там бяха подложени на безмилостен разпит за съдбата на дъщеря им. Едва тогава двамата узнаха, че детето им е успяло да се измъкне от Франция, и най-после проумяха защо все още не бяха се простили с живота си.

В сърцата им покълна нова надежда. След едно от оскъдните яденета успяха незабелязано да откраднат лъжица. Нощем, когато дори и стражите заспиваха, двамата се заемаха да я острят о каменните стени на килията. После извадиха с големи усилия два малки, здрави камъка от ронещата се мазилка и също ги заостриха на камъните, докато заприличаха на древни каменни острия. Скриха примитивните си инструменти и зачакаха.

Клод Рамбуйе ги повика още веднъж, но за тяхно голямо облекчение всичко мина като предишния път. Докато стояха в кабинета му, мъжът и жената запомниха всяка подробност от обстановката, влизането и излизането на постовете и на агентите, които носеха съобщения. Когато ги отведоха обратно в килията им, двамата с нетърпение зачакаха следващия разпит.

Ето че отново седяха безмълвни в кабинета му, а пръстите им трескаво опипваха острите камъчета, подготвени специално за този случай. Клод крещеше като бесен и изобщо не забелязваше нервните им движения. В стаята нямаше никой, който би могъл да го насочи към намеренията на двамата затворници.

Най-после оковите бяха прерязани, но Едуар и Лиз-Мари продължиха да седят тихо по местата си, изчаквайки Клод да им обърне гръб. В следващия миг и двамата скочиха като по команда. Едуар повали Клод на земята и двамата се затъркаляха в ожесточена борба. Лиз-Мари сграбчи тежкия бюст, който красеше бюрото, и го стовари право в тила му, преди да е успял да извика за помощ. Когато се увериха, че Клод е в безсъзнание и ще остане доста дълго в това състояние, двамата го повлякоха по пода и го скриха зад грамадното писалище. После на пръсти се промъкнаха към вратата, която водеше навън, и тревожно се вслушаха в долитащите шумове. Всичко беше нормално. Разбирайки се само с очи, двамата заеха места до вратата и зачакаха.

Скоро се почука. Едуар неясно промърмори: „Влез“ и в стаята забързано се втурна един от постовете. Графът го повали със силен юмручен удар и мъжът се строполи в несвяст на пода. Лиз-Мари нахлупи шапката му и облече сивата униформа. След тридесет мъчителни минути в кабинета влезе втори пост, когото сполетя същата съдба като колегата му. За щастие беше грамаден мъж и дрехите му станаха като по мярка на представителния Едуар.

Преоблечени като жандарми, затворниците спокойно преминаха коридора, слязоха по задната стълба и потънаха в уличките на Париж.

Клод Рамбуйе измъчено простена и си наля голяма чаша коняк. Отпусна се на дивана в жилището си и внимателно разтърка мястото, където го беше улучила Лиз-Мари. Главата му бучеше. Освен отворената рана, за спомен му беше останала и голяма подутина. Имаше късмет, че беше останал жив. Кой би повярвал, че гражданката Сен Жорж, отслабена от лишенията на затвора, беше в състояние да му нанесе такъв страшен удар! Цяло чудо, че не беше пробила черепа му…

По дяволите, рече си мрачно той, жената ще си плати за това — и то скоро! Хората му вече претърсваха Париж и непременно щяха да заловят бегълците. Щеше да се погрижи нахалните аристократи никога вече да не успеят да му се изплъзнат.

Клод затвори очи и умората надделя. Заспа като пребит и дори не чу как един от прозорците на спалнята му бе пробит с железен кол.

Женевиев беше закрепила въжето си на покрива и сега предпазливо се спусна към жилището на Клод. Скочи на пода, гъвкава като котка. Сви се под прозореца и не смеейки дори да диша, огледа голямото празно помещение. Когато очите й свикнаха с мрака и се увери, че в къщата както и преди цари тишина, тя безшумно отвори вратата на спалнята, излезе в коридора и на пръсти се промъкна към дневната. Там намери Клод, заспал на дивана.

Огледа набързо останалите стаи и с облекчение установи, че къщата беше празна. Персоналът беше освободен за през нощта. Двамата с Клод бяха сами.