Сърце под маска

30

Когато на следващата сутрин се събуди, само леката вдлъбнатина във възглавницата й напомняше, че изминалата нощ не е била лош сън, а действителност. Женевиев остана дълго неподвижна, питайки се как не е умряла от срам след дългата нощ на любовни наслади.

На таблата за закуска, донесена от Емелин, беше оставена бележка, в която Джъстин сухо съобщаваше, че е повикан спешно в едно от именията си и ще се задържи там няколко седмици.

Въпреки облекчението си, че няма да й се наложи да застане лице в лице с него, Женевиев усети палещо разочарование и дори болка. Мъжът й сигурно знаеше още снощи, че трябва да замине, но не беше споменал нищо. Освен това през цялата нощ не беше промълвил нито дума за чувствата си към нея. Всъщност какво очакваше тя? Че ще падне в краката й и ще се закълне във вечна любов? Естествено Джъстин не усещаше нужда да говори за нещо, което възприемаше само като развлечение. Без съмнение беше прекарал десетки такива нощи с любовниците си. За него нямаше никакво значение, че Женевиев му е законна съпруга. Беше удовлетворил желанията на тялото си и можеше спокойно да се посвети на сделките си.

Щом е така, и аз ще играя същата игра — каза си решително тя. Стана бързо, облече се и нареди да повикат Ив-Пиер. Щом верният слуга се появи, Женевиев му каза да се свърже веднага с Вашел, а после да подготви „Кримсън Уич“ за отплаване. Искаше да тръгне за Франция колкото се може по-скоро. Изгони Джъстин от мислите си и се постара да ги насочи изцяло към предстоящото плаване и към Ноар. Питаше се дали любовникът й я обича също така, както тя него — защото днес тя го обичаше повече от всякога.

Женевиев се съсредоточи върху подготовката на отплаването за Франция, без да обръща внимание на протестите на Ив-Пиер и брат си, нито на предложението на Вашел да я замести и този път.

— Не — отсече тя. — Вече разговаряхме по този въпрос. Ти ще се занимаеш с финансовите въпроси, Вашел. Ходи ли поне веднъж в театъра на татко Ник? Разопакова ли поне един от сандъците, които е изпратил?

— Не — призна момъкът и виновно се изчерви. — Аз… имах работа.

— Каква работа? — попита смаяно Женевиев.

— Ами аз… Запознах се с едно момиче… на село — заговори по-смело той. — И тя дойде в Лондон да ме види. Срещахме се в една чайна близо до Ковънт Гардън.

— Момиче? О, Вашел! Този път май е сериозно!

— Точно така. Иначе не бих ти споменавал за това, Женет. — Вашел пренебрежително я изгледа. — Човек не разговаря със сестра си за някакви си временни приключения. О, Женет! Много ме е страх, че ще избухне страшен скандал. Момичето е обикновена домашна прислужница. Аз много я обичам и нямам намерение да се предавам, също както и ти не можеш да се откажеш от проклетия си шпионин.

— Той не е проклет шпионин! Той е… Е, добре де, може би се занимава с тези работи, но не смей да говориш против него, Вашел! О, Дево Марио, каква бъркотия! Не мога да си представя как ще реагират мама и татко, когато узнаят каква каша сме забъркали в тяхно отсъствие — простена Женевиев. — Нищо не върви, както трябва.

— Права си, сестричке, и това е още една причина да побързаме да уредим нещата преди тяхното пристигане. Ако ги поставим пред свършен факт, те ще се примирят със станалото и може би дори ще ни подкрепят.

— Дано си прав.

В сърцето си Женевиев знаеше, че женитбата на Вашел за обикновена прислужница може би все пак щеше да мине, въпреки че беше в крещящо противоречие с обществените правила. Ала ако тя избягаше с женен мъж, скандалът щеше да бъде наистина огромен.

Не можеше обаче да продължи да живее с Джъстин след изминалата нощ. Той я беше взел като вещ, само за да задоволи собствената си похот. Ако беше проявил поне малко любов, както беше направил Ноар, сега щеше да бъде другояче. Женевиев не искаше да бъде играчка в ръцете на мъжа си. Беше му се отдала с цялото си сърце и душа, но той изобщо не се развълнува. Внезапното му отпътуване я засегна много по-дълбоко, отколкото признаваше, и сега беше сигурна, че го мрази.

Тя целуна брат си за сбогуване, вдигна гордо глава и се качи в леката двуколка, която Джъстин беше купил за нея малко след пристигането им в Лондон. Ив-Пиер шибна с камшик конете и те се понесоха в буен галоп.

Платната на „Черния Мефисто“ леко се полюляваха от нощния вятър. Джъстин Тревилин, известен още и като Дяволския капитан, се вслушваше доволно в тихите звуци и още по-силно притискаше в прегръдките си заспалата на рамото му жена. Макар че още я наричаше Руж, в сърцето му не беше останала и капчица съмнение, че тя беше собствената му съпруга, и сега едва се сдържаше да не й разкрие истината. Трябваше да мълчи, защото моментът още не беше дошъл. Трябваше му неопровержимо доказателство, което да я принуди да издаде двойната си роля, и той трябваше да го открие още преди завръщането си в Англия. Дотогава щеше да се утешава с мисълта, че представлението, което заплашваше да се превърне в трагедия, все пак ще завърши като истински фарс.