Сърце под маска

Въпреки че полагаше усилия да не му обръща внимание, присъствието му ужасно я изнервяше. Много й се искаше да замине и да я остави на спокойствие. Беше стигнала до извода, че опитите му за сближение са били точно онова, което беше казал Вашел. Искал е да я заблуди, за да направи някоя грешка, а сега явно се гневеше, че не е постигнал целта си.

Тази представа я плашеше, защото трепереше при мисълта, че Джъстин може да узнае истината и да я изложи на общественото порицание.

— Готов ли си? — попита равнодушно тя, макар че много й се искаше барон Хейдли и жена му Нел да не са ги поканили за тази вечер.

— По всяко време, стига ти да си готова — отговори Джъстин и хвърли поглед към часовника си. — Впрочем каретата ни чака най-малко от петнадесет минути.

Двамата тръгнаха надолу по стълбата и скоро след това каретата зави по Кинг Стрийт, където се намираше Алмейк.

Алмейк беше основан от група дами под ръководството на мисис Фицрой и лейди Пемброк. Цената за членство в него беше скромна — само десет гвинеи. След като узна, че дори късно вечерта не се сервира нищо по-силно от бадемово мляко и чай, освен това се подават само сандвичи и сладкиши, Женевиев си рече, че при такава кухня разходите спокойно можеха да бъдат и по-ниски. Гости бяха най-вече безброй млади дами без придружител, момичета, току-що завършили училище, които идваха тук с надеждата да си намерят съпруг. Скоро Алмейк стана известен под името „Пазар за женитби“.

Женевиев знаеше колко е трудно да получат покана от домакините за една вечер в клуба, но въпреки това й се искаше Нел Хейдли да беше взела билети за театър Лицеум, вместо за тази глупава забава. След като поздравиха семейство Уескот, което ги очакваше във фоайето, Женевиев послушно излезе напред, за да танцува със съпруга си менуета, с който се откриваше вечерта. Последваха няколко танца с други партньори, естествено на първо място с барон Хейдли, който през цялото време я зяпаше много особено. Тя обаче се държеше образцово въпреки вътрешната си напрегнатост. Почувства нужда от почивка и с облекчение прие предложението му да й донесе освежително питие. Приседна на един от столовете покрай стената и скоро завърза разговор с група млади дами и господа, които оживено обсъждаха предстоящия турнир по карти. Впуснаха се да спорят за предимствата и недостатъците на различните игри и някой попита Женевиев коя е любимата й игра на карти. Без да се замисля, тя отговори: — Руж и Ноар.

Това беше една от най-популярните игри по онова време и никой не видя нищо особено в думите й — никой, освен собственият й съпруг. Джъстин, който идваше да я покани за следващия танц, беше толкова смаян, че забрави намеренията си и остана да стои като вкаменен, втренчил невярващи очи в жена си.

Джъстин се взираше в смарагдовата обица, която грееше на дланта му. Цветът беше същият като очите на Руж — но и тези на Женевиев. Той стисна обицата в ръката си и решително почука на вратата, която свързваше спалните им.

Гледката, която се разкри пред очите му, го накара да замръзне на мястото си. Женевиев седеше пред тоалетната си масичка и се приготвяше за лягане. Беше извадила всички игли от дългите си коси и те се разстилаха буйни и гъсти чак до бедрата. Внезапно му хрумна, че за първи път вижда жена си с разпуснати коси. Тя ги беше изчеткала и медноцветните къдрици блестяха в светлината на свещите, свободни от пудра. Нямаше съмнение — това бяха същите коси, но които се беше възхищавал в прегръдките на Руж.

Женевиев беше облечена в прозрачно неглиже, което разкриваше великолепното й тяло. Слабините на мъжа потръпнаха от желание и погледът му жадно се плъзна по тялото, което веднъж вече беше лежало под неговото, пълно със страстна отдаденост и гореща любов. При тази мисъл Джъстин шумно си пое въздух и с усилия се принуди да насочи поглед към лицето й, все още неосвободено от грима.

Въпреки това с разпуснати коси тя вече нямаше почти нищо общо със скованата приказна фея, а и чертите на лицето й бяха сходни с тези на Руж.

Двете бяха едно и също лице. Не можеше да бъде другояче! Джъстин нямаше и понятие как Женевиев беше успяла да го заблуди, но увереността му беше по-силна от всякога. Трябва да я накарам да се разкрие, помисли си той, иначе ще полудея. Не можеше да издържи да живее единствено със спомена за нощта на „Кримсън Уич“ и да се въздържа да докосва жена си. Боеше се, че… От какво всъщност се боеше? Тя беше негова съпруга и той имаше пълното право да я направи своя. Нямаше нужда от каквито и да било скрупули.

— Какво желаеш, Джъстин? — попита плахо Женевиев, защото не й беше убягнал жадният копнеж, изписал се по лицето му. Остави четката за коса, стана и наметна плътен халат.

— Загубила си обицата си в коридора — отговори небрежно той и я хвърли на масичката. — Тя е много ценна и те съветвам за в бъдеще да правиш като мен и да внимаваш повече за онова, което е твоя собственост. Аз не допускам да ми се изплъзне онова, което е мое — завърши с понижен глас той.

Узнал е! — помисли си виновно и уплашено Женевиев. Узнал е за мен и Ноар!