Сърце под маска

С помощта на Емелин Женевиев отново успя да заблуди цялата прислуга. Гримира грижливо лицето си, напудри вдигнатата на кок коса, нахлупи дантеленото боне и облече нощница и халат. После изкусно подреди дузина шишенца с лекарства на нощното си шкафче и се пъхна под завивките. Зачете се в някакъв роман, за да убие времето.

Най-после се чуха стъпки. С туптящо сърце Женевиев затвори книгата и я скри в чекмеджето. Отпусна се назад във възглавниците и придаде страдалчески израз на лицето си. Емелин, която великолепно играеше ролята си, придърпа стола си до леглото и взе в едната си ръка купичка с хладна, парфюмирана вода, а в другата — тънка копринена кърпичка. Женевиев болезнено простена и Емелин веднага притисна намокрената кърпичка до слепоочията й, за да облекчи страданията на своята господарка.

Джъстин рязко разтвори вратата, която свързваше неговата спалня с тази на Женевиев, очаквайки да я намери празна. Нахлу вътре и смаяно се озова лице в лице със страдащата си съпруга. Отвори широко очи и спря като закован на мястото си.

— Невъзможно! — промърмори задъхано той.

— Какво каза току-що, Джъстин? — промълви немощно Женевиев и направи неуспешен опит да се изправи. — Моля те, не вдигай такъм шум. Както виждаш, страдам от непоносимо главоболие. Необходимо ми е абсолютно спокойствие. Нима толкова бързо се справи с деловите си ангажименти? Каза, че ще се бавиш поне четиринадесет дни…

— Така е, но се оказа, че нещата не са толкова спешни, колкото ми ги представиха — излъга бързо той, успял да прикрие учудването си. — Затова реших да се върна в къщи. Мисис Финчъм побърза да ми съобщи, че пак си болна, и аз веднага се качих в стаята ти, за да се осведомя лично за състоянието ти. Защо си заключила вратата към спалнята ми, Женет?

— Защото не желая никой да се втурва неканен в стаята ми — отговори хладно тя. — Вече ти казах: когато се чувствам зле, не понасям около мен да се вдига шум. Ще ти бъда благодарна, ако сега ме оставиш сама, Джъстин. Радвам се, че отново си у дома, но ми е необходимо спокойствие.

Джъстин беше напълно объркан и в сърцето му пропълзя гняв. Обърна се рязко и изскочи от стаята. Очевидно се беше излъгал, вярвайки, че зад маската на Руж се крие собствената му съпруга. Присви очи, осъзнавайки, че все пак има някаква надежда. Не можеше да бъде сигурен, преди да е получил вест от приятеля си Паркър от Париж. Ще почакам, помисли си с мрачна усмивка Джъстин. Ако Червената вещица не беше във Франция, веднага ставаше ясно, защо!

Лорд Паркър Уескот, барон Хейдли, не беше преживявал по ужасен момент от този, в който клечеше отстрани на Ил дьо ла Сите под моста Понт о’Панж и не изпускаше от очи Консиержерията. По дяволите, в каква каша го беше забъркал най-добрият му приятел! Паркър беше посланик, официално лице, а не някакъв си шпионин, и не биваше да излага името си с подобни нощни приключения. Още повече, че щяха да траят цяла седмица, ако набелязаната жертва не се появеше още тази нощ! По дяволите още веднъж! Дори приятелството не струваше толкова усилия!

Въпреки студения есенен вятър, който духаше откъм Сена, по лицето му, скрито под черната маска, се стичаха струйки пот. Чувстваше се ужасно с необичайната черна перука и грижливо гримираните слепоочия и ужасно му се искаше да кихне, защото изкуствените мустаци непоносимо гъделичкаха лицето му. Паркър потрепери и плътно се загърна в широката черна мантия. Още утре щеше да предложи във външното министерство да бъде даден орден на Джъстин Тревилин, който прекарваше дни наред в това ужасно одеяние. Но пък, от друга страна, рече си ядосано той, Джъстин беше наследил умението да се маскира от майка си и това не му създаваше особени трудности. Затова бяха избрали именно него за тази задача.

Паркър нетърпеливо поглеждаше към големия часовник в кулата Дьо л’Орлож на Консиержерията. Беше малко след полунощ. Щеше да почака още няколко минути и после да отиде на Гревския площад. Ако тази Руж, както я наричаше приятелят му, не беше и там, щеше да се прибере в къщи.

Джъстин трябва да е откачил, щом вярва, че Червената вещица и жена му са едно и също лице. Направо смешно… Лейди Блекхийт, тази красива, наивна женичка, нямаше капчица разум в главата си, а камо ли дързост, за да извърши смелите дела на Руж.

Ето там! Нечия сянка се мярна в мрака, нямаше съмнение. Баронът наостри уши и внимателно се вгледа напред. Някой се промъкваше през улицата. Дано е тя! Така щеше да свърши всичко още тази нощ и щеше да се върне спокоен в къщи.

Баронът изчака, докато различи очертанията на сянката в мрака и се убеди, че наистина се касае за преоблечена в мъжки дрехи жена. После се промъкна към нея и зашепна на най-добрия си френски:

— Руж, аз съм, Ноар. Отдавна те чакам.

Вашел трепна от изненада, огледа се внимателно и забеляза скритата под Пон о Шанж фигура. Намести дългата червена перука и тихо се придвижи към маскирания мъж.

— Ноар — пошушна нежно той с леко дрезгавия, мелодичен глас на сестра си. — Ти ли си наистина?