Сърцебиене

Сетих се за „Последните дни на Помпей“ и си казах, че би било крайно неприятно да изгубя живота си благодарение на експлодираща пощенска кутия. Подуших изгорелите си вежди, усетих вкуса на сажди на горната си устна, започнах да подскачам панически около пушещата кутия, като в същото време се заклевах да не разказвам никому, дори и на най-близката си приятелка Ибо, за тази глупост. Ама наистина. Някои са хвърляли съвсем безкористно коктейли „Молотов“ срещу сградата на „Шпрингер“. А аз? Трябва ли да разкажа на децата си, че изпълнена с храброст съм бомбардирала пощенска кутия, в която преди това съм пуснала безмозъчната си картичка? По-добре не.

„Сърцето на всяка жена е дълбок океан, пълен с тайни.“

Това казва Глория Стюард като старата Роуз от „Титаник“, преди да хвърли колието си в морето.

По същия начин и аз ще запазя дълбоко в себе си моята тайна за пощенската кутия, ще я пусна в дълбините на моето сърце-океан.

Но оттук нататък пощенската кутия не спря да дими. Изведнъж, предизвикана от нещо, аз се обърнах — и се срещнах със съдбата си.

5:45

— Хе, как си, шишкава Марпъл — казах аз и както всяка сутрин, като я видя, настроението ми мигновено се подобрява.

Идва все още сънена по коридора към мен, взимам я под мишница и я занасям в банята. Тя стене като третокласна курва, която лъже, че получава оргазъм.

Филип строго ми е забранил да оставям Марпъл в банята. Не било хигиенично! Естествено, няма право и да се качва на леглото. Не гледа с добро око и когато тя се мотае из кухнята. Но днес за мен е удоволствие да зачеркна всичките му изисквания. Преди окончателно да си тръгна, ще пусна в тоалетната чиния няколко памучета, няма да върна маслото в хладилника, ще се поразходя два-три пъти напред-назад с високите си тънки токчета по току-що излъскания паркет и ще надробя трохи от любимите си бисквитки между възглавниците на канапето.

Все пак много по-добре се чувства човек, като знае, че оставя следи в живота на другите хора.

Внимателно слагам Марпъл върху голямата плоскост за миене в банята и двете заедно поглеждаме в огледалото.

Кукличката и Марпъл.

Марпъл е от китайската порода шарпей. Всъщност се казва мис Марпъл. Заради мис Марпъл. Тъй като изглежда по същия начин и е съвсем същата. Цялата в бръчки, със свадлив характер и склонност винаги да цъфва там, където най-малко я очакваш и където най-малко ти липсва.

Моята Марпъл е с цвят на кайсия, с дебела кожа с къси косми и изглежда така, сякаш козината, в която се е подслонила, й е с три номера по-голяма. Многото тежки гънки по челото й, които падат почти над очите, понякога й придават вид на дълбока вглъбеност и тежка меланхолия.

Или, както обича да казва Филип: „Изглежда така, сякаш проблемите й нарастват с всяка следваща минута.“ Марпъл влезе в живота ми преди три години, когато я взех от една позната, която пък я беше купила за страшно много пари още като кутре, но две седмици по-късно бе получила алергия към кучата козина. Може би просто е била алергична и към вида на Марпъл. А тя наистина изглежда много, много отвратително.

Филип винаги е отказвал да я разхожда през деня. Разбира се, никога не я е взимал със себе си в офиса. Казва, че авторитетът му мигновено би се срутил, ако влезе там, водейки с каишка набръчкана, лигавеща се кайсия.

Когато за първи път прекарахме нощта в дома на Филип, той изнамери за Марпъл един огромен, невероятно отвратителен кош за кучета. Отначало бях много поласкана, тъй като си помислих, че моят нов, божествен приятел иска моята малка Марпъл да се чувства през уикендите галена като истински пудел. Но той постави коша в най-неуютния ъгъл на жилището си от 180 квадрата: в тясното помещение между дъската за гладене, простира и етажерката за вино.

Не исках да се представям за много сложна, мълчах, демонстрирайки непукизъм, и замислено изтиках Марпъл встрани. Грешка.

И до днес ме преследват угризения на съвестта и кошмари.

Но в онази нощ нямах време за угризения на съвестта, тъй като бях заета с това да направя добро впечатление на Филип фон Бюлов и той да си помисли, че съм първокласна любовница. Точно го гризках по гърба надолу по гръбнака — както е описано в наръчника „Горещи съвети за горещите нощи“, — когато пронизително дрънчене ме изкара от унеса ми.

Марпъл бе имала лоши сънища — което лесно може да се случи в чуждо и с нищо не напомнящо за дома обкръжение — и в съня си бе блъснала дъската за гладене. Тя от своя страна бе паднала върху простира, който пък помъкнал подире си етажерката с виното. Марпъл лежеше объркана и напълно изгубила ума си сред огромна червена локва вино, която аз, без контактните си лещи, взех за локва кръв. Още помня как, изпълнена от чувство за вина, паднах на колене пред кучката си и извиках: „Тя е мъртва! Филип, свиня такава, ти си я убил!“

В този момент Марпъл се надигна, изтръска виното от козината си и размаха радостно опашка. От сърцето ми се смъкна огромен камък, и днес вече Филип може да се отнася към цялата история с чувство за хумор. Поне така се надявам.