Сърцебиене

Ще съм духнала. Звучи като разярен кучешки лай в мъглата, светлина от фенерчето, разрязваща тъмнината на нощта, на американски маршал с белязано от шарка лице като това на Томи Лий Джонс, който казва: „Обкръжете цялата местност в радиус от двайсет мили. Искам да намерите момичето. Амели Кукличката Щурм не бива да ни се изплъзва!“

Амели Кукличката Щурм ще влезе в настъпващия ден самотна, но горда. Поставила нежните си, но решителни ръце върху вибриращото кормило на съдбата. Дивата й, но невероятно добре изглеждаща коса ще се вее от сутрешния ветрец. Ще даде газ, с тънка пурета между тъмно начервените и устни, ще погали кучето си по гънките на гърба му и ще прогони от пътя си всички дребосъчещи коли, като пусне фаровете на дълги.

В десет и половина ще избухне в крамолен смях само защото ще си представи как многоуважаваният господин Филип фон Бюлов ще постави тялото си, за което се полагат извънредни грижи, под душа, след което ще го подсуши с кърпа от най-благородни влакна: трийсет процента памук и седемдесет процента фина, с цвят на кайсия, кучешка козина.

5:55

Телефонът! Моля? Телефонът!

Планирам вълнуващото си бягство, търкайки лицето си с четката „Шисейдо“, за да отделя мъртвите кожни клетки, и точно в тоя момент звъни проклетият мобилен телефон на Филип фон Бюлов?

Панически се опитвам да определя откъде идва звънът. Къде ли пичът си е оставил телефона? Днес вече правят проклетите апарати така мъндзърки, че по невнимание можеш да ги вдишаш и след това дълго да се чудиш защо звънтят бронхитите ти.

Тръгнах на пръсти, колкото се може по-бързо, от стая в стая.

„Дюдю дю дю дю дю дю дюдю.“

Мелодията на „We are the champions“ сякаш извира отвсякъде, като единствената й цел е да ме подлуди. Винаги съм казвала на Филип, че намирам този звън за смехотворен, но явно всеки път, използвайки го, той искаше да обърне вниманието ми към ненакърненото му самочувствие. А това повече не може да се търпи.

We are the Champions, my friend!

Къде ли е телефонът!? Къде? Ако Филип се събуди, целият ми план отива на кино! Не долавям ли вече ядосано мъркане откъм спалнята? Стъпки в посока на коридора?

And we’ll keep on fighting ’till the end

Ето го! Най-после!

Откривам дребосъчестия уред в джоба на сакото му. Измъквам го доста непохватно — не и без да откъсна малко от пълнежа на подплатата — и натискам върху зеленото копче за приемане на разговора. В същия миг звъненето е задушено. Пускам телефона и едва поемайки си въздух, се подпирам на стената.

Дали Филип е чул нещо?

Дали пък няма да провали бягството ми?

Дали пък няма да прецака великия ми номер, като се появи от спалнята, търкайки очи, и ме попита: „Кукличке, ще донесеш ли «Зюддойче», или аз да отида?“

Дълго се ослушвам.

Нищо.

Навсякъде цари тишина.

Само Марпъл шляпа по коридора, търсейки ме, и страшно са зарадва, когато ме открива цялата плувнала в пот в гардеробната.

— Всичко е наред, мъничката ми дебелана — казвам й аз, когато я виждам да маха с опашка срещу ми. За щастие тя няма навика да лае, за да обръща внимание върху усещанията си. Точно обратното на мен.

Навеждам се надолу към Марпъл, обвивам ръцете си около й и в същия момент чувам мобилния на Филип да ми говори.

„Нови съобщения в гласовата ви поща.“

„Нови съобщения в гласовата ви поща.“

„Нови съобщения в гласовата ви поща“

5:58

По-късно ми се стори, че всичко това съм го знаела. Но не го знаех. Кълна се. Може да е било наивно, глуповато, идиотско, тъпо. Всичкото, взето заедно. Но аз наистина нищо не подозирах.

До този момент единственото, което исках, бе да дам един урок на Филип фон Бюлов. Исках да си тръгна, обладана от гняв, и да се върна най-вероятно в Хамбург. Исках да се чувствам изчезваща, без всъщност да съм. Исках да представя драма, без да страдам. Исках в продължение на четирийсет и осем часа да не отговарям на позвъняванията му, да се оплача на Ибо от него, след което благородно да кажа, че съм готова на помирителен разговор.

Това беше всичкото, което исках. Често го бях правила. На всеки три месеца по веднъж ме обхваща желанието за Драматични интермедии. Това поддържа огъня на любовта и прави връзката пълна с изненади. Да, имам склонност към хиперактивност, но това не означава, че имам намерението нещо да променям, просто животът ми така е много по-интересен, отколкото ако посрещам всичко с премерени реакции.

До този момент Филип фон Бюлов не ми е сторил никакво истинско зло. И ако не бях се събудила така рано, ако не бях станала, за да мога да задвижа механизма на безобидното си шоу, ако още вчера бях дала воля на яда си, ако не бяхме отишли в бар „Париж“, ако не бях пуснала онова проклето писмо до Хонка в тъпата пощенска кутия — да, тогава всичко това щеше да ми бъде спестено.

5:59

„Нови съобщения в гласовата ви поща.“

Да го прослушам ли? Или да не го прослушам?

Никога не съм била особено дискретна. Ако някой има важна тайна, най-добре да я крие от мен. Ако пък не може да го стори, тогава да не ми се сърди, че я изслушвам. Такова е било винаги твърдото ми убеждение по отношение на тайните.