Сърцебиене

Бях нахвърлила в коридора на купчина костюмите на Филип. Сигурно метър и половина висока. Щом си адвокат; всеки ден трябва да изглеждаш представително. Там са и дузина кашмирени пуловери, както и копринените му боксерки. Светлите летни костюми на „Жил Сандер“ и карамеления кадифен костюм на „Гучи“ сложих най-отгоре, защото материите им са най-чувствителни.

Сипах си една чашчица, отпих две глътки — все пак не бива да се наливам преди закуска, — казах „Наздраве“ и излях остатъка от бутилката върху купчината дрехи.

Фините и изискани платове поеха виното, сякаш в предишните си животи са били амбициозни парцали за бърсане. Особено светлото кадифе изглеждаше доста жадно.

Наблюдавам се отстрани, докато извършвам всичко това.

Виждам бутилката в ръката си и виждам лицето си. Очите ми искрят. Имам решителен и съсредоточен вид. Сякаш за мое пълно удовлетворение съм разрешила някоя страшно заплетена задача.

Има ли моменти, в които действително човек се чувства точно така, както после го разказва? Или удовлетворението, отмъщението, облекчението, щастието се изживяват постфактум в спомените, в преработването на преживяното?

Признавам, че често съм правила неща само за да мога след това да ги разкажа. Например убедена съм, че нямаше да остана така дълго девственица, ако не чувствах необходимостта и аз да дам своя принос към разговорите в училищния двор. В действителност самият акт ми донесе много по-малко удоволствие, отколкото след това го представих в присъствието на моите тогава дванайсет най-верни приятелки.

Да изживееш нещо, е хубаво. Но да го разкажеш след това, е много по-хубаво.

Не е ли истина, че едва в спомените си определяме какъв точно е бил даден момент? Купони, секс, интервюта за работа, битки: нима всички тия преживелици не стават действително приятни едва когато ги разказваме на най-добрата си приятелка на доста чашки „Гави ди гави“ — реномирано бяло сухо вино от италианската провинция Пиемонт и два леки „Голоаз“?

Никога нямаше да спя с Томас Клинг, никога не бих целунала Михаел Талхайм, не бих тръгнала на море с Ян Герман, ако преди това не бях дала обещание никому да не разказвам за това си преживяване.

Момичета, бъдете честни: с колко много неща изобщо нямаше да се захванете, ако нямахте приятелки, с които после да се съветвате? Колко скучен би бил животът ви, ако непрекъснато не полагахте усилия да натрупате житейски опит, който след това да става за разказване?

Обичам да чопля тази тема. Но сега приключвам.

Това, което исках да кажа, е: доброто червено вино, което излях върху костюмите на Филип фон Бюлов, е най-доброто, което съм правила в живота си.

Може би само с изключение на решението да нося цветни контактни лещи, което взех миналата година. А най-хубавото сега е, че съзнавам гениалността на мига, и то в момента, в който го преживявам. Това рядко се случва. Затова трябва да съм благодарна на съдбата.

Дебелата ми Марпъл скимти зад мен. Миризмата на вино, видът на бързо разрастващата се червена локва може би й напомня за първата й ужасна нощ в това жилище. Набръчканото й чело изглежда особено загрижено. Взимам мис Марпъл на ръка и я притискам здраво към себе си.

Кучето ми и аз — и двете страдахме достатъчно.

Тя пъхва нос в ухото ми. Убедена съм, че ако на мястото на Марпъл беше някое нежно бебче или пък уплашено малко дете, ситуацията би изглеждала далеч по-драматична. Но човек невинаги може да избира.

Това е моят живот.

Това не е Холивуд.

Но все пак положението е достатъчно скапано.

Гледам още известно време как винената локва се изтича в тънко ручейче, което тръгва по кремавия килим.

„Нашето летящо любовно килимче“, го наричаше шеговито Филип.

О, Божичко!

Взимам от банята тубичка с паста за зъби „Елмекс“ и я изстисквам върху няколко костюма на райета. Действа успокояващо. Известно е, че пастата за зъби завинаги обезцветява платовете.

Поемам дълбоко въздух. И си прибирам нещата.

6:30

Бавно затварям вратата подире си.

Навън съм.

Всичко е вече минало.

Така да се каже — без мен и сбогом.

Вдигам напред и нагоре брадичката си и се опитвам да изпъна тялото така, че да изглеждам добре, докато влача надолу по стълбите тежкия куфар, огромната пътна чанта и две найлонови торби. Марпъл подскача свободно покрай мен и така енергично маха с опашка, сякаш иска да се освободи от нея. Както винаги в края на гладкия каменен коридор от превъзбуда тя изгубва равновесие, завърта се веднъж около себе си и се плъзга едновременно с четирите си крака, опънати напред, към изходната врата.

Трааан.

Всеки път едно и също. Марпъл е свикнала и отбелязва сблъсъка с онова типично „Пффффшхххююю“. Шум, който се чува, когато на много надута гума изведнъж й се изпусне въздухът.

Колата ми е паркирана точно пред вратата. Натъпквам куфара и чантите в багажника, смъквам покрива и слагам Марпъл отпред на мястото до шофьора. Карам небесносин металик фиат спайдър. Не какъв да е „спайдър“, а първият, чийто дизайн е дело на Пипин Фарина, прекрасен и единствен по рода си малък кабриолет със забележителни дръжки на вратите и приличащи на език извивки по предния капак.