Сърцебиене

Това е като на стадиона да искаш да свириш с два пръста, но от устата ти да хвърчат само слюнки, с арогантен поглед да преминеш напето през празната танцова площадка и едва като сядаш, да забележиш, че влачиш подире си дълга лента тоалетна хартия, която се е прищипала в чорапогащите.

За съжаление наоколо няма никой, който да оцени свистенето на гумите ми като в екшън. По това време на деня почти никой не излиза навън. В района няма магазин, който да отваря преди десет, а пък и в събота никой не става по-рано от необходимото.

Познавам „Кудам“ само когато улицата е пълна. С хора, с коли, с шумотевица. И като всяко място, което познавам само в оживения му вид, ме обземат странни чувства, когато го видя безлюдно.

Същото чувство като едно време след онова парти. Родителите ми бяха отишли на почивка и аз поканих приятели у дома. В кухнята поставих студения бюфет с макаронената салата и хапките сирене. Полусухото шампанско и бирата бяха в хладилника. В хола бяхме надули „Полис“.

В спалнята на родителите ми Кристине Меркщайн, която в час по немски стоеше на чина до мен, изгуби невинността си. В банята повръщаше Георг Зайц, най-големият слабак по математика, защото бе прекалил с мартини россо. Йоахим ми пусна един език и ме издърпа да танцуваме пред шкафа, а в това време Стинг пееше:

Roxanne! You don’t have to wear
that dress tonight
Walk the streets for money
You don’t care if it’s wrong or if it s right
Roxanne!

В един часа всичко беше приключило. Приятелите си тръгнаха, целувачът ме беше нацелувал, бутилката „Асти спуманте“ бе празна, с мартинито също, къщата се опразни. Няма по-празно от това, което допреди миг е било пълно.

Никога не съм се чувствала така самотна, както на такива места. Когато суетнята отмине. Когато ти се струва, че все още чуваш смях и гласове. Но навсякъде е страшно тихо. Още се усеща миризмата на хора, на приятелите, но вече няма никой. Мирише на цигарен дим, но никой не пита останаха ли още цигари. Мирише на пот, но никой не се поти. Около теб вече няма хора, а само следите, останали от тях. Помня това тягостно чувство. Сякаш беше вчера. А всъщност бе така дяволски отдавна.

Отпреде ми се влачи една от колите, с които чистят улиците. Лъска „Кудам“ за предстоящия съботен щурм. Бавно задминавам колата. Кой ли я кара? Все едно. Шофьорът й е единственият ми приятел, когото имам в момента. Всеки, който сега е буден и е на улицата, ми е приятел. Поглеждам към шофьорската кабинка и махвам най-глупаво.

Мъжът не ме вижда. Гледа съсредоточено в дясното външно огледало, за да може да улучи всяко топченце боклук. Има оранжева шапка с козирка, която е нахлупил дълбоко към очите си, в крайчето на устните му виси цигара. Със сигурност е мъж, който влачи със себе си мъката си и сам се справя с нея.

Добре, че не ме видя. Най-вероятно нямаше да ми махне за поздрав. По принцип мъжете не са склонни да отвръщат на махане. Също така и не се радват особено, когато в стола им извикаш високо: „Юхууу, Олаф!“ или пък вечер в кръчмата се появиш зад гърба им, затвориш им очите с ръка и кажеш: „Познай коя съм?“ Или пък на гарата, като ги видиш само, развълнувана да спреш, да си изпуснеш куфара и да извикаш: „Кой идва насреща ми!!???“

С ето такива неща никак не умеят да се справят. Може и да намират за забавно да наблюдават другите при емоционални изблици, обаче смятат, че спонтанните позитивни вълнения не са подходящи за тях. Ако и да става дума за големи спортни събития като неочаквана победа на националния отбор по футбол. Филип винаги е казвал: „Кукличке, помисли, ако двамата бяхме така емоционални, каквато си ти, какво щеше да остане от покъщнината ни?“

Филип е много по-разумен от мен. Принадлежи към породата мъже — това го забелязах много бързо, — които обичат сами да преживяват проблемите си.

За разлика от мен. Аз почти нищо не преживявам сама. Просто не съм този тип. Когато ми се случи нещо, след това искам да го разкажа. Ако нищо не ми се случи, пак искам да го разкажа. Ако ми е криво, искам да натоваря с мъката си колкото е възможно повече хора. Когато нещо ме боли, най-доброто лекарство е вниманието, което ще ми бъде обърнато. Чувствам ли се радостна, не търпя никакво мръщене около мен. Когато имам някакъв проблем, всички наоколо трябва да участват в търсенето на изход. Като при големите преследвания — колкото повече кучета душат следите, толкова по-бързо ще бъде заловен злосторникът.

При Филип е точно обратното — колкото повече нещо бушува в душата му, толкова по-малко говори. Той с удоволствие потъва в дълбок размисъл, взима странни решения, страда мълчаливо, след което ме обвинява — което е пълен абсурд — в липса на съпричастие.