Сърцебиене

Филип има кафяви очи. Живи очи, които са в постоянно движение като на куче, изведено на разходка край блока, което се опитва да държи под контрол, ако може, едновременно целия свят.

Моят Филип е слаб, но не е кльощав, има дълги пръсти на ръцете и на краката и — слава Богу — задник, който си заслужава това име.

Има за съжаление много мъже — о, бедни създания! — които изглеждат така, сякаш са си забравили дупето вкъщи. Които, когато са с дънки, гърбът им в права линия минава към бедрата и след това към коленете. И това въпреки резултатите от всички анкети, според които първото нещо, което гледат жените у мъжете, е задникът. Често поглед в празното.

Във външния вид на Филип няма нищо, което да не е както трябва. Е, може би ръцете му не са така силно окосмени, както би ми се искало, а малкото окосмено пространство на гърдите му прилича повече на заплашено от прилив островче в Северно море. Но винаги съм твърдяла, че човек не може да има всичко наведнъж. Което съвсем не означава, че по принцип не искам да имам всичко наведнъж. Още от самото начало бях напълно доволна от това как изглежда Филип. Много повече грижи, и това вече го казах, ми създаваше неговият характер. Юристите са трудни за общуване. Свикнали са винаги да имат право, а когато правото не е на тяхна страна, се държат така убедително, сякаш пак имат право.

За разлика от тях аз непрекъснато и с удоволствие се съмнявам в себе си. И когато мненията ни се различават, на никого дори на ум не му идва, че и аз бих могла да имам право. Понякога това води до куриозни затруднения.

— Хей, Филип — казвам аз, след като вече четири месеца съм прекарвала уикендите си в берлинското му жилище и смятам, че добре го познавам. — Какво смяташ, че представляват тия странни неща на тавана?

Филип хвърля бегъл поглед нагоре и намръщва чело.

— Кукличке, не се задълбочавай.

Филип често ми казва, че не бива да се задълбочавам. Но много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

През следващия уикенд странните неща на тавана се бяха увеличили. Качих се на един стол, за да ги погледна по-отблизо. Гледката бе отвратителна.

— Филип — извиках при първата следваща възможност, — това на тавана са червеи, които стават все повече и повече.

Този път Филип задържа по-дълго погледа си нагоре, погледна ме със съжаление и рече, изпълнен с търпение:

— Кукличке, ларвите пълзят по тавана в посока към прозореца. Това е добър знак. Напускат ни, защото не намират нищо за ядене.

Мисля, че това беше най-голямата глупост, казана от човек, завършил елитна гимназия и след това висше образование, но единственото, което отвърнах, беше само:

— Хмммм. Щом така смяташ.

Не е лесно да обясниш на юрист, че говори глупости, а когато си само учила-недоучила изкуствоведка, това си е направо невъзможно.

Докато Филип се приготвяше в банята за съботното пазаруване, аз се позамислих още известно време върху думите му, естествено, със съмнение, погледах отвратителните същества на тавана и започнах издирване на причината за появата им.

Откривателството ме озари точно в момента, в който Филип пусна новата си машина „Павони“, за да направи капучино: пиниевите ядки в кухненския шкаф се бяха превърнали в гърчещи се топчици. Противно на теорията на Филип, по всичко личеше, че там червейчетата се чувстваха много добре.

Вместо да ми бъде благодарен, че съм спасила жилището му от инвазия на червеите и даже изразих готовност да унищожа гнездото на злото със „Сагротан“, господин д-р фон Бюлов Младши се чувстваше някак… е, как да го кажа… прецакан.

Не само че имаше червеи — той и не беше прав. Това смъкна доброто му настроение за целия уикенд до непоносимия минимум. А когато в неделя вечерта едно червейче, което за съжаление не бях забелязала, падна от тавана директно в равиолите му с трюфели, си помислих, че краят на нашата връзка приближава.

— Намираш го смешно, така ли? — промърмори той.

Ами пък смешно ми беше.

И сега какво. Вечерта завърши с това, че си прибрах под мишница кучето, джиесема и четката за зъби и ревяща пренощувах на канапето у фризьора ми Бурджи.

— Мъжете възприемат критиката като посегателство върху самолюбието им — каза Бурджи, погалвайки ме загрижено по врата. — Покажи му, че си мислиш за него като за Господ и повече няма да си имаш никакви проблеми с него.

Бурджи всъщност се казва Буркхард Гинстер, резбата му е изцяло обратна и е доста заможен. Заедно с Удо Валц той е най-търсеният фризьор в града. И тъй като Бенте Йохансон ходи при Удо, аз избрах Бурджи. Не бих могла да си представя нищо по-ужасно от това, както си стоя под каската за сушене с ролки в косите, променена до неузнаваемост, изведнъж да чуя радостния вик: „Кукли! Уат ъ лавли сърпрайс25! Никога не бих се сетила, че можеш да дадеш толкова много пари за фризурата си.“

При Бурджи се чувствам на сигурно място. Намирам за безумно шикозно да си имаш фризьор в Берлин.