Сърцебиене

Някъде в Берлин-Мите, в един много моден напоследък бутик, наречен „Сладък живот“, виси пурпурно червена вечерна рокля с гол гръб почти до дупето. Платът е пронизан от златиста нишка, пасваща перфектно на косите ми с цвят на кестен, на тъмните ми очи и златните сандалки, които са отзад в багажника. Роклята на мечтите ми ще трябва мъничко да се поскъси, няма как, свикнала съм на тази операция при ниския си ръст. Но от друга страна, и на ханша ще трябва да се отнемат към два сантиметра, за да се стесни малко — точно това все още не ми се беше случвало.

— Можеш да я вземеш в събота следобед — беше казал продавачът. След което изчурулика: — О, шери, все едно къде ще отидеш с нея, бъди сигурна, че ще си най-хубавата.

Исках утре наистина да съм така хубава, както никога досега. Исках да подхвърчам над червения килим. Исках Филип да бъде особено горд с мен. Исках Борис Бекер да ме притисне в някой килер, Клаудия Шифер, само като ме погледне, да се оттегли засрамена в гримьорната си, Джордж Клуни да пита организаторите за телефонния ми номер, а тъпата коза Бенте Йохансон да се върне завинаги в Швеция, където всяка сутрин с изкривено лице заедно с Маргарете Шрайнемакерс26 да тича през Ардените.

Филип, и това трябва да го призная, никога не ми е показвал, че не се гордее с мен. И когато на някое гала-събиране взема, та се изложа, причината винаги е у мен. Филип винаги ми е казвал: „Хората те обичат, защото си единственият нормален човек на всичките тия официозни събирания.“

Според мен това е напълно основателна причина, за да бъда обичана.

Неделя.

Денят на наградите „Бамби“.

И моят трийсет и втори рожден ден.

Неделя трябваше да е моят ден, а също така и да се осъществи пробивът ми като дива. Вместо това Амели Кукличката Щурм дълбоко наранена напуска света на звездите, преди някой да е забелязал колко страхотна е тя.

6:59

Излизам на магистралата. Отляво и отдясно малки семейни градинки. Започва прекрасен слънчев ден. Хладният вятър вее право в лицето ми, роши нежно косата ми по същия начин, по който някога баща ми несръчно показваше колко много ме обича.

Радио „Берлин“ пуска Just the two of us27 на Бил Уитърс:

Darling, when the morning comes
And I see the morning sun
I want to be the one with you
Just the two of us
We can make it if we try
Just the two of us
You and I.

Сещам се за Том Биспинг, който ме напусна, когато бях на седемнайсет. Тогава изобщо не очаквах, че ще мога да преживея удара, нанесен ми от съдбата. Часове наред слушах само тази песен, тъй като тя беше нашата песен, защото особено много болеше, когато слушах точно тази песен и защото, когато си на седемнайсет и страдаш от любовна мъка, правиш всичко възможно страданието да бъде колкото се може по-голямо.

Good things might come to those who wait
Not to those who wait too late
We got to go for all we know.

Сега съм вече почти на трийсет и две. А сърцето ми все още си няма защита и е все така ранимо.

To make those rainbows in my mind
When I think of you some time.

Продължавам да усещам същата силна болка.

Както първия път.

Лятна утрин в кабрио.

Любовта отново остана някъде зад мен.

Нямам никаква представа накъде да тръгна.

7:00

We look for love, no time for tears…

И какво прави Амели Кукличката Щурм?

Плаче.

7:02

Вече си мисля, че може да се приеме, че двамата с Филип взаимно отворихме един пред друг съвсем нови светове. За него, който цял живот е бил обслужван — първо от майка си, по-късно от първата си съпруга, после от секретарката си, — се оказа твърде интересно да се запознае с гледната точка на професионалното обслужване. Самата аз не обслужвам никого, а правя така, че да си доставям удоволствие. В кафенето пропускам да забележа клиенти, които не ми се нравят. Тия, дето викат „Хей, ало!“ или пък потропват с монета по масата, ще има дълго да чакат. А този, когото никога повече не ща дори да видя, направо го режа, като му забранявам дори да си плати сметката.

„Аз избирам гостите си много по-внимателно, отколкото ти клиентите си“, ми беше казал веднъж Филип.

А когато за първи път дойде в Хамбург, за да посети моето кафе „Царството небесно“, струва ми се, че беше истински впечатлен.

Няма две мнения — кафене „Царството небесно“ наистина е прекрасно. Просторно помещение с пръскана мазилка, високи до тавана прозорци, колони в стил сецесион и червени кожени пейки.

По Коледа обикновено украсявам кафето със собствената си колекция светещи гирлянди, поставям триметрова елха, по която закачвам червени панделки и златни топки. Отвън до входа слагаме един светещ Дядо Коледа, който маха с ръка и вика „Хо, хо, хо“ към минувачите.