Сърцебиене

— Ама наистина е много важно. Искам да кажа, знаеш ли… как да ти го кажа… защото… преди малко… преди малко напуснах Филип.

За Ибо сънят е свято нещо, но аз усетих как изведнъж тя напълно се събуди. Сякаш я виждам пред себе си как сяда в леглото с разчорлена коса и остатъци от снощния грим по лицето и възглавницата, а на краката обута с вълнени чорапи. Също като мен и тя е зиморничава и през цялата година спи с чорапи, а от септември до май и с вълнен пояс на кръста.

Няма две мнения, винаги мога да се доверя на приятелката си Ибо.

Чувам я да казва:

— О, Кукличке, пак ли? Обади ми се след четири часа. Тогава ще съм напълно будна, а пък вие със сигурност отново ще сте се събрали.

Затваря телефона.

И какво?

— Ибо?

Настина ли е затворила телефона?

Гледам объркано към мобилния си. Да не би да му е свършила батерията? Ей така, спонтанно? Да се е повредил? Или пък нещо друго?

Нищо подобно.

Трябва да отбия вдясно, за да дойда на себе си. Хвърлям поглед към Марпъл, която лежи на седалката до мен и както винаги ме наблюдава меланхолично.

Очите ми се пълнят със сълзи, защото, както често ми се случва, намирам съдбата си ужасна, а отношението към мен — несправедливо.

— Марпъл — прошепвам с трагичен глас, — оставени сме да се оправяме съвсем сами.

Хубавото ми е, че ако и да съм склонна към прекомерни мелодраматични реакции, във всяка една секунда аз съм напълно наясно със себе си и ситуацията — което, разбира се, никога не бих признала. Сама и напълно съзнателно инсценирам чувствените си оперетни постановки и ми се струва, че доста добре умея да го правя. И никак не обичам да ме прекъсват. Докато, хълцайки, прибирам нещата си или скривам лице в треперещите си ръце, или пък огнено, по италиански, обръщам наведнъж две чаши, Филип казва изречения от рода на:

„Сега поеми дълбоко въздух.“

Или: „На всяка цена ли държиш да побеснееш?“

Или: „Моля те, престани с това шоу!“

Това е все едно в театъра по време на финалната сцена на „Ромео и Жулиета“ някой от публиката да се надигне и да извика по посока на артистите: „Хей, хора, я се поуспокойте малко, бе!“

Смущавам се, когато емоционалното ми преиграване не се взима сериозно. В края на краищата доста се старая. А пък подобно умение не пада право от небето.

Добре, признавам, част от таланта имам по наследство. От майка ми, от която съм наследила още ниския ръст, склонността към напълняване в бедрата, кафявите очи и любовта ми към тлъстичките храни.

Майка ми наистина е крайно емоционален човек. Наскоро накълца с трион брачното легло, защото не чувствала мъжът й да се отнася към нея с необходимата сериозност. Към всичко това трябва да добавя, че баща ми е душа човек. Спокоен, слънчев, истински вестфалец. Мотар Щурм — скала срещу вълните. Но когато понякога му дойде до гуша, просто излиза навън да покара няколко часа колело.

„Олга, — казва той, малко преди майка ми за пореден път да го е заплашила с развод, — аз излизам за няколко минути. А ти би могла по същия мил начин да спориш с мен, дори и когато ме няма.“

Щом се върне обратно, по правило намира нещо счупено, но най-често майка ми вече се е укротила.

Всъщност няма какво да се чудя, че в този ранен час Ибо не схвана сериозността на ситуацията. Откъде да знае, че този път няма назад? Как изобщо можеше да заподозре, че раздялата е окончателна, когато и последните три бяха такива? Сигурно изхождаше от това, че и тази буря ще се уталожи съвсем скоро, затова ще е по-добре да не се раздухват повече нещата. Не бива да й се сърдя. Когато по-късно й разкажа всичко, тя ще се почувства засрамена, ще моли за прошка, че ме е оставила сама в така тежък за мене час. Разкаянието й ще ми бъде достатъчно като утешение.

Освен това, сещам се в този миг аз, така или иначе, исках да остана насаме с болката си.

Минавам покрай хотел „Адлон“. Утре вечер щях да имам удоволствието заедно с Филип да присъствам на парти на кино средите. Поради тази причина установих, че съм доста дебеличка и също така, че Ръсел Кроу не е много по-висок от мен. Отслабнах с пет кила, гладувах, за да мога спокойно да се разхождам из света на известните и утре вечер да ги поставя в сянката си.

Страхотно.

Три месеца строга дисциплина.

Сутрин джогинг с часовник, който следи пулса.

Вечер салата без олио.

А помежду много плодове и никакъв шоколад.

И защо ли беше цялото това старание? Всичко отиде напразно.

Утре вечер в 20,15 ч всички погледи отново ще се обърнат към Берлин. Мен обаче никой няма да ме види. Раздаването на наградите „Бамби“, които според поканата са „най-значително германско отличие, давано на национални и международни звезди от киното и телевизията“, ще трябва да се състои без мен.

6:50

Минавам покрай Пренлауерберг в посока към магистралата.

Една госпожа Никой пътува в посока Ничия земя.