Сърцебиене

Въпреки че себе си не бих нарекла плаха. Просто не съм свикнала винаги да правя добро впечатление. Стягам се, ако и впечатлението, което трябва да направя, да няма значение за мен, а за Филип, тъй като при такива събирания той е този, който се бори за престиж, а не аз. Не върви да ръся неподходящи забележки или пък солени шегички за сметка на другите — изцяло мой специалитет, — защото бих уплашила клиентите му. Затова в повечето случаи по-пикантната лексика обикновено ми засяда на гърлото и там се превръща в кълбо, спъващо всякакви разговори.

И ако все пак се осмеля да кажа нещо, всеки път с огромно неудоволствие си спомням за едно раздаване на награди за видео, където се поставих в рядко неудобна ситуация.

Малка групичка, в която за голямо съжаление бях и аз, се бяхме струпали около жената на Михаел Шумахер. Тя разказваше как мъжът й продължавал съвсем лудешката и спонтанно да й носи цветя. Вероятно става дума за ония безсмислени букети, които му се налага да стиска в ръка, докато го награждават, помислих си аз, но съвсем мъдро не казах нищо. Вместо това взех повод от думите на Корина Шумахер, за да разкажа следния виц: „Една жена казала на приятелката си: «Мъжът ми днес ми донесе цветя. Довечера пак ще трябва да си разтварям краката.» А приятелката й попитала: «Защо, нямате ли ваза?»“

Корина набързо се оттегли. Тъпа крава. Колкото брадичката на мъжа й е голяма, толкова е малко чувството й за хумор.

Кълна се, че ако Ибо беше на тази церемония за раздаване на награди, щяхме да се пукнем от смях. Щяхме да оклюкарим света. Например за Мутер Баймер, която изглежда като рекламна колона. Или пък затова, че погледна ли Франка Потенте, тутакси се успокоявам, че успехът понякога спохожда и хора, които нямат блестящ външен вид. И че обичам Хела фон Зинен само защото е по-дебела от мен, но никога не губи доброто си настроение.

С мъж не може да се клюкари така добре, даже изобщо не може да се клюкари, ако той е в компания с други мъже. Тогава той възприема празните приказки като занимание, което е под нивото му. Изобщо когато мъжът е в компания, много неща са му под достойнството, които обаче престават да представляват какъвто и да е проблем в мига, в който се качи в таксито за дома.

Тогава отново позволява да го наричаш с галеното му име и да го дращиш с нокти по врата, докато замърка от удоволствие. Да му измъкнеш ризата от панталона, да поставиш ръката си на онова привлекателно място над задничето му, където растат няколко нежни, най-често русички косъмчета. Да го принудиш да си признае, че всичките жени тази вечер са били неапетитно кльощави и да го чуеш да казва, че има една, единствената богиня, прекрасната му любима, блестяща с неземна красота, от която той цяла вечер не е могъл да откъсне очи.

Гордея се, когато виждам Филип как се носи в тълпата пред мен със своето сако от фина материя и с блестящите си обувки „Будапеща“. Държи ме за ръка, от време на време поздравява някого, спира и ме представя като „притежателката на моето сърце и най-хубавото кафене в Хамбург“, казва няколко умни изречения за рейтинга на някое телевизионно предаване, медийните организации на различните провинции и неясното правово положение, що се отнася до повторенията на сериали със синхронизиран превод. Тогава гърдите ми нарастват с един номер, тъй като той така страшно ми харесва. Тогава ми се ще да го посоча и да направя кратко изказване: „Вижте, драги ми господа! От главата до петите — всичко това е мое!“ Това е то гордостта на собственика.

Но сърцето ми се качва в гърлото, когато в таксито Филип фон Бюлов разхлабва вратовръзката си „Армани“ и пита:

— Кукличке, смяташ ли, че ще покажат нещо от това по телевизията?

И когато забива нос във врата ми, поема дълбоко въздух и казва, че ухая по-хубаво от прясно приготвени пуканки, от топъл щрудел с ябълки или от леко запечени картофи на фурна.

Когато казва, че отново едва не се е задушил от таен смях заради вицовете ми, тъй като без съмнение това е било най-хубавото от цялата вечер.

Когато казва, че кучката ми Марпъл е много по-симпатична от повечето лауреати на награди.

Когато увива ръката си около мен с думите: „Кукле, ти отново омагьоса всички с неподражаемата си естественост.“

Тогава се усмихвам и си казвам: „Хмммм. Дошло е време да се отуча от неподражаемата си естественост.“

7:35

Спрях да плача от около десетина километра.

Лягам на една от ония маси, поставени на отбивките край магистралата, на които семействата, натъпкани в някой форд комби, обикновено си правят пикник.

Дали тези хора всяка неделя сутрин не си казват взаимно: „Хей, Курт, времето е така хубаво, да отидем отново на пикник на отбивката на магистралата Щолпер Хайде/ Изток, а?“

Тук властва своеобразна идилия. Покрай мен профучават с трясък огромни камиони. По това време все още няма много наизлезли коли. Откъм бранденбургското поле, засято с рапица, долитат гласовете на лятото: цикади цвърчат, косовете пеят, един трактор се тътрузи по черния път. Странно е, че определям бръмченето на мотора на някакъв трактор като природен шум.