Сърцебиене

„Ти се занимаваш само със себе си“, опита той съвсем наскоро отново да ме обиди. Цялата вечер възбудено бях разказвала разни интересни случки с постоянните гости в кафе „Царството небесно“ и в унесеността си забравих да попитам как е минала важната среща в съда, на която е бил Филип.

Признавам, преди няколко седмици той бе споменал, че е много важно за кариерата му Ирис Бербен23 да спечели делото срещу фризьора си. Той я бил така накъдрил, че заприличала на Майкъл Джексън, когато той още пееше в „Джексън файв“. След което тя не посмяла да се появи на раздаване на телевизионни награди, въпреки че била от печелившите и призът бил връчен на Ханелоре Елснер24.

Добре де, признавам, забравих да попитам. Или по-точно — просто забравих за цялата история. Но Филип сам си е виновен. Той не успява да ме завладее с това, което наистина е важно за него. При усилията си да изглежда мъжествен, стоящ над дребнавостите в живота, и неемоционален, всичко, излязло от устата му, става незначително. При мен е обратното — всичко е на живот и смърт — което също затруднява поставянето на акцентите и затруднява възприемането.

— Филип — казвах му аз с упрек в гласа, — ти почти нищо не разказваш за себе си.

— А какво трябва да разказвам? Това, което мога да кажа, вече е известно.

Филип, това също много бързо забелязах, принадлежи към породата мъже, които след работа имат нужда да останат сами.

Това никога не ми е звучало убедително. Защо един мъж има нужда от време за себе си и иска да остане сам, вместо това време да го прекара с мен? Защо иска да бъде оставен на спокойствие, за да си прочете вестника, когато аз съм готова да му разиграя всички важни събития от деня, да му ги разкажа в детайли и към тях да прибавя коментар?

Познавам много мъже, които имат нужда от време само за себе си — и малко жени, които проявяват разбиране към този навик. Което най-често води до това, че в часа, който мъжът е определил за себе си, най-често се кара с жена си, която пък по никакъв начин не иска да остане един час сама.

Бързо се разбра, че Филип и аз никак не сме един за друг. Оценявам констатацията като многообещаваща. Искам да кажа, че човек като мен също би могъл да остане понякога сам. И тогава няма да правя впечатление никому.

Не разбирам много от поддържане на хармонията. Смятам, че на проблема се отдава твърде голямо значение, а не си заслужава. Също като при уравновесеността, освободеността и комуникативността. Че Филип и аз никога не бихме могли да изглеждаме като хармонична двойка, беше ясно от първия миг на запознанството ни — и двамата стояхме известно време безмълвни пред стопяващата се пощенска кутия, където вътре догаряше любовното ми писмо до Хонка. Топлехме биещите си един за друг сърца като на буен огън от камина, а аз схващах мига като изблик на невероятна романтика, докато Филип фон Бюлов се покашля, измъкна мобилния си и каза:

— Ще се обадя в полицията. Ако искате, бих могъл да ви защитавам в процеса за причинени щети. Убеден съм, че ще мога да ви измъкна оттам без предварително наказание. Но при всички случаи ще се наложи да платите солидно обезщетение.

Погледнах го изумена. Какви ги дрънка тоя човек? Не забелязва, че в момента се случва нещо изключително? Всъщност без значение е, важното е, че единият от нас го забелязва. Бях така сигурна в себе си и казах:

— Ах, знаете ли, мисля, че някак ще го уредим. А сега ви предлагам просто да си тръгнем оттук.

След което се закачих за него, а той и до днес не смее да ми противоречи, че от този момент нататък ние бяхме вече двойка.

Когато на следващата сутрин се събудих — рано, защото винаги когато ми е много гот или пък много кофти, се събуждам рано, — за първи път имах възможност да огледам мъжа, който така неочаквано се изпречи на пътя ми.

Естествено, че прекарахме заедно нощта, тъй като съдбовността на срещата ни направи всяка игра, всяко тактическо изчакване, всяко надхитряне напълно ненужно.

Още помня колко изненадващо и вълнуващо е изведнъж да се събудиш до непознат мъж, когото с удоволствие би разгледала на празен стомах.

Много хора, и това не важи само за мъжете, сутрин не представляват хубава гледка. В такъв случай за предпочитане е да си държиш очите затворени, докато любимият не излезе от банята, ако искаш да продължава да ти бъде любим.

Но когато в нашата първа сутрин Филип се надигна от леглото, очите ми се изпълниха с радост. Той е значително по-висок от мен, което, разбира се, не е голямо изкуство. Косата му е тъмно руса, много мека, много гладка, така че и при най-малък полъх на вятъра пада в очите му. Както на Том Круз в „Мисия невъзможна 2“.

Само заради носа си Филип заслужава да носи аристократичната представка „фон“, тъй като той е с лека благородническа извивка и изпъква напред от тясното му лице. Кожата му е светла и когато не се е бръснал дори само един ден, изглежда интригуващо мрачен, сякаш в някой заден двор е въртял далавери с електрически артикули, изпаднали при транспортирането от каросерията на камиона.