Сърцебиене

— Хей, Херберт, всичко ли е наред? — опитвам се да демонстрирам добро самочувствие. Но се чувам как звуча, все едно че казвам: „Моля ти се, благодетелю мой, подари ми благоволението си и ми дай местенце на някоя маса в най-отвратителното ъгълче.“

— Пълно е — казва Херберт като съдия, произнасящ присъда, която не подлежи на обжалване.

Херберт е богът на Занзибар. Негов е легендарният ресторант сред дюните. Дървена барачка, която купил евтино в прастари времена и след това разширил.

Днес там трябва да си резервираш място със седмици напред, без значение колко си прочут. А пък аз, честно казано, си мислех, че съм прочута. Надявах се да бъда отведена до най-хубавата маса, събираща завистливите погледи на плебса. Очаквах лично Херберт да попита за желанията ми и да се поинтересува как съм и дори за минутки да седне на масата ми, с което да покаже, че съм сред най-обичаните му гости. Вместо това се чувам как мрънкам верноподанически:

— Няма да остана дълго. Само четвърт час или нещо такова.

А Херберт ме поглежда, сякаш имам заразен обрив, но все пак проблясва кратка надежда, че май ме е познал.

Последно бях тук през март и тогава Херберт ме посрещна с лека чупка в кръста и ме поздрави за добре дошла. Тогава принадлежах към едно много затворено общество, което празнуваше петдесетия рожден ден на Юлиус Шмит.

Херберт поздрави Филип направо по име и тогава аз бях сигурна, че трябва да удостоя бога на Занзибар само с кратък поглед, тъй като по онова време можех да си позволя да се отнасям към него като към обикновен гостилничар.

След десерта Херберт дойде на нашата маса и разказа историята на живота си. Че никога не си взимал отпуска, тъй като едва ли не живеел в рая. Че славата не го е разглезила и че до днес, независимо от ранга, посреща всеки гост като цар.

— Ето там отзад има един свободен стол, но само до осем и половина.

Херберт се обръща и посреща един от гостите си с лице, разлято в усмивка и здраво ръкостискане, като в същото време пита как е семейството му.

Кимвам с благодарност и за кратко размишлявам дали между другото да не спомена, че имам уговорка с Юлиус Шмит. Но не се осмелявам. Още трябва да поработя за изграждането на лош характер.

Сядам на най-отвратителното място на открито, което изобщо може да съществува: неколцина нещастни маси и столове, разхвърляни между паркиралите коли срещу изхода към верандата. Сгъваем стол, чиито крака потъват в пясъка, с изглед към хубавите места в ресторанта. Все едно да живееш в отвратителна панелка на улица, по която има разкошни вили от края на XIX век.

Какво да сторя? Да стана и да кажа с висок глас, че съм виждала Ръсел Кроу на живо? Че съм собственичка на елитно кафене в Хамбург? Че имам нова прическа, която ми направи вторият най-добър фризьор в Берлин? Че кучето ми изглежда ужасно, но е от много рядка порода? Че познавам Юлиус Шмит и че съм приятелката на д-р фон Бюлов? Извинявайте, бившата приятелка.

Да! Толкова съм страхотна, че дори мога да си позволя да напусна адвокат, когото познават по име в най-известния ресторант на остров Зюлт! Седя на сгъваем стол и имам смелостта да пратя по дяволите човек, който никога не би седнал на сгъваем стол.

— Херберт — прошепнах аз, — Херберт, само ако знаеше, щеше да ме поставиш да седна на трон.

Поръчах бутилка шампанско „Вьов Кико“, реномирана марка френско шампанско, което накара келнера за една милисекунда да вдигне веждата си в знак на уважение.

Шампанско върху сгъваем стол.

Амели Кукличката Щурм по никой начин няма вече да позволява да се отнасят зле с нея. Извиквам още веднъж келнера и му поръчвам да ми донесе кутийка хайвер за мен и паничка минерална вода „Евиан“ за моя шарпей.

Келнерът кимва послушно, а аз се облягам назад, за да мога спокойно да потъна в размисъл. Трябва да измисля нещо, за да отвлека мислите си от кръга, в който иначе се въртят, ако ги оставя на самотек.

Лично аз държа много на отклоняването на вниманието и заглавичкването. Талантът да се заглавичкваш и да изтикаш неприятните мисли все още не е оценен достатъчно високо и представлява нещо, което мъжете съвсем несправедливо могат, а жените тепърва мъчително усвояват.

С тази цел години наред пръскаме сума пари по терапевти. Записваме се в курсове по първобитно крещене, за да се научим да се отърваваме от гнева си, ходим да рисуваме акварели в Тоскана, търсейки точната си среда, клюкарим с кого ли не, посещаваме семейни, за намиране на партньор, сексуални и родителски консултации, съветваме се с експерти за възхода на кариерата си. Постоянно търсим съвет от някого. Непрекъснато дирим човека, който би могъл да разреши всичките ни проблеми.