Сърцебиене

Хиляди хора започват да се клатушкат встрани — наляво, надясно, наляво, надясно. Приличат на морски вълни. Веднага откривам Филип. Единственият, който изобщо не се помръдва и стои с ръце, скръстени на гърдите — като дежурен учител, който следи за дисциплината в голямото междучасие.

Сигурна съм, че с теорията си за изневерите и онанирането господин Карпендайл всъщност говори от дъното на душата на всички мъже. Трябва да се отбележи обаче, че те не признават този вид самозадоволяване чрез жив обект при жените. При тях това винаги означава и нещо друго.

Е, не знам какво да кажа. Четох някъде, че междувременно все повече жени изневерявали на мъжете си, а не обратното. Това ме засегна по особен начин, тъй като съм пропуснала тази мода. Оставам вярна не защото спазвам някакви си принципи, а най-вече от свенливост — но в края на краищата резултатът е един и същ.

Искам да кажа, добре, разбира се, че мамех Хонка. Някои други също, но оттогава минаха доста години. Бях млада, чувствах се свободна и трябва да добавя, много по-непретенциозна.

Но с времето започнах да предпочитам да спя само с мъже, които са ми симпатични. Такива, за които най-малко в продължение на трийсет минути мога да си представя, че по принцип бих могла да се влюбя в тях. Но за съжаление не срещам така често мъже, които си заслужават влюбването. Поне не такива, при които с много добро желание бих могла да си въобразя, че е възможно. Ако ли пък открия такъв, гледам бързо да изчезна, за да не би засегнатият да си помисли, че го намирам за достоен за влюбване.

Така с времето станах вярна, без да искам. По някакъв начин и малко тъпичка. Трябва да опитам да променя ситуацията. Трябва да се науча да се държа като мъж — искам да кажа като жена без емоции, но пък затова с лош характер. Да мога да лъжа, да използвам, след което да кажа бай, бай.

За съжаление в момента е твърде късно за извършването на каквато и да е изневяра. Тъй като отново съм сама. Но ще стана за смях, ако не мога да си намеря някого, когото бих могла да използвам.

19:10

Разбира се, че не беше разказал на Ибо какво точно се е случило. Вероятно самият той си мисли, че разигравам цялото това шоу заради нерадостната вечер в бар „Париж“. Той няма никаква представа за истината — и следователно никаква гузна съвест. Той не знае, че аз знам. Не знае, че съм прослушала съобщението на мобилния му телефон и след това съм го изтрила. Знае теоретично, че имам причина да го напусна, но не знае, че знам причината.

Дали някога ще я научи? Не и от мен. Цял живот ще трябва да се пита какво всъщност се случи в онази съдбовна ранна утрин. Нека си мисли, че съм го напуснала, без да подозирам, че той ми е дал повод да го направя. Нека си мисли, че просто съм престанала да го обичам. Да, всичко това ме представя в добра светлина. Кукличката Щурм си тръгва, защото така й се ще да направи. А не, защото е принудена да го направи. Излизам победителка — ако и в действителност да съм изгубила всичко. Но Филип фон Бюлов няма нужда да го знае. Ще мълча, ако и това да не е характерното за мен поведение.

Как ми се ще да си побъбря сега с някого. На Ибо мога да й се обадя едва късно вечерта у тях, тъй като никой не знае колко дълго още Филип ще кисне в „Царството небесно“ и ще проследява кой й се обажда по телефона. Ако не ми беше напълно безразличен, би трябвало да се зарадвам, че специално заради мен е пътувал до Хамбург, за да претърси кафенето ми.

Дали пък не е ангажирал частен детектив? Или пък изпраща съобщения за издирване чрез някои от музикалните радиостанции? Той знае, че слушам какво говорят по радиото. А може би вече е у дома, лежи върху леглото ми и притиска нощницата ми към обляното си в сълзи лице?

Ой, дали вчера сутринта, тръгвайки за Берлин, успях да скрия онзи симпатичен изкуствен мъжки полов член във формата на делфинче?

А може би Филип да минава по нашите места?

Местата ни на щастие и секс?

Онази скришна пътечка покрай Алстер, където миналото лято си направихме прекрасен пикник, докато не бяхме принудени да изчезнем оттам заради един лебед-мизантроп, който искаше да ме ухапе по крака.

Горичката в нирендорфското бранище, където смятахме, че никой не ни наблюдава, но едва при обличането разбрахме, че не е било точно така.

Пейката в Йенишпарк, където прекарахме цял един следобед, като един на друг си четяхме пасажи от любимите книги.

„Да скала“ в Епендорф, където любезната келнерка винаги без да поръчваме ни носи две порции спагети „aglio olio“38.

И накрая пощенската кутия, от която започна всичко. Няколко тъмни изгорели петънца все още се забелязват под новата боя и дупката, където се пускат писмата, е малко като крива усмивка. Вечерта на втората годишнина от срещата си отидохме да я видим.