Сърцебиене

Като дете два пъти прекарвах ваканциите си в детския лагер „Пуан Клет“. Ужасно страдах за къщи и много се страхувах от морския дух на име Еке Некепен. Ръководителката на лагера госпожица Нийсен — и до днес си спомням как изглеждаше лицето й с ужасно изпъкнали очи, че все ми се струваше как всеки момент ще паднат от местата си и ще се търкулнат по пода — преди заспиване за лека нощ ни разказваше някакви страховити истории.

Как Еке Некепен се разхожда нощем из дюните, търсейки любимото си ядене: вкусно детско месце. И как, вече обезумял от глад, когато не намери нищо по-добро, нощ след нощ отхапва по парченце от плажа. Затова най-тясното място на Зюлт е точно при Пуан Клент, царството на страховития Еке Некепен.

Не е трудно човек да си представи ужасните нощи, които аз, осемгодишната хлапачка, прекарвах на втория етаж в леглото си в младежкия дом след слушането на подобни истории. Сънят ми допълнително се утежняваше от медузите, които момчетата слагаха по тъмно в момичешките легла.

По онова време в мен беше влюбен Йенс, едно доста хубавичко момче. Но той не можеше открито да покаже любовта си и затова компенсираше чувствата, като слагаше в леглото ми най-големите медузи и подпалваше със запалката газовете си, когато го приближах. „Подпали си пръднята“, казваха тогава момчетата, а още по онова време заподозрях, че никак няма да ми е леко да се оправям в любовните дела.

Затова пък винаги съм обичала Зюлт и съм ходила там с всяко едно от гаджетата си, където, изпълнена с гордостта на собственика, им показвах моя остров.

Естествено, била съм тук и с Филип. Но той бе ходил на Зюлт и по-рано. Партньорът му Юлиус Шмит притежава там една, както Филип я нарича, „колибка“.

Тази колибка носи названието „Пореща вълните“, намира се директно на плажа на Рантум и се състои от четири свързани една с друга къщи с тръстикови покриви. А гаражът Юлиус Шмит е скрил под дюните и го е направил практически невидим.

Въпреки че Юлиус е фрашкан с пари, аз пак си го обичам. Може би любовта ми се дължи и на това, че на въпроса колко милиона все пак има, ми беше отговорил: „Вече съм приключил с трупането на богатство.“

Юлиус е прекалено сигурен в себе си, за да му е необходимо да се държи арогантно.

18:05

Настъпил е моментът да се обадя на Ибо.

Бедничката, тя не може да ми звънне, тъй като имам нов номер на мобилния си. И понятие си няма какво се е случило и сигурно се побърква от тревога по мен. Поне така се надявам. Въпреки че точно в момента, малко след шест, е най-натоварено в „Царството небесно“.

Най-хубавата част от уикенда предстои и гостите все още са мили и любезни.

Дали навсякъде по света в събота малко след шест вечерта е така особено хубаво?

Марпъл започна да копае дупка. Наблюдавам я с поглед на доволство, както майките гледат щастливите си дъщери.

— Ибо? Ало, аз съм.

Някъде отзад се чува добре познатият шум от „Царството небесно“: мешаница от гласове, машината за еспресо, някой точно разбърква млякото, тракането на съдовете, тихата музика на Ранди Крофорд.

Ибо много обича Ренди Крофорд. Още преди десет години била плакала на „One day I’ll fly away“. Днес най-хубавото й кафе лате става, като пее „Див е вятърът“:

Love me, love me, love me, say you do…

Да, дори моята Ибо има сантиментална душа. Но обикновено я крие.

— Кукличке? Ти ли си, не мога да повярвам на ушите си!

— Защо? Не се чувствам д…

— Заслужаваш разстрел! От часове се опитвам да те открия! Какво, по дяволите, е станало с телефона ти?

— Смених номера. Ибо, ужасно съж…

— Сменила си номера? Кажи, милинка, имаш ли си понятие какво се случи днес тук? Нямаш право просто ей така да изчезваш! Знаеш ли откога твоичкият виси тука и ме тормози да му кажа какво е станало с теб. И изобщо не иска да повярва, че нямам никаква представа къде си.

— Филип е в „Царството небесно“?

Въпреки че за мен тоя факт не би трябвало да има никакво значение, не намерих в себе си сили, с които да спра главоломната скорост, с която в този миг заби сърцето ми. От радост. Защото явно търси мен. Или пък от мъка, тъй като може би все пак щеше да има някаква полза, ако ме беше намерил? Представа нямам. Може би се развълнувах и от двете.

— Ибо, и какво каза той?

— Кукличке, изобщо нищо не разбирам. Мога да ти кажа само едно: човекът е дяволски ядосан. А както разбирам, с право. Казва, че си поляла костюмите му с червено вино и че си унищожила килима му. Вярно ли е?

— Имах си основания, можеш да ми вярваш. Знаеш колко много държа партньорът ми да е облечен прилично.

— Сега, ако обичаш, най-после ми кажи какво се е случило. Ще се побъркам. Чакай малко, ще вдигна телефона в кухнята…

— Ибо? Много лошо те чувам. Ибо?

— Да, да. Трябва да говоря по-тихо. Филип е седнал на трета маса и гледа с недоверие към мен. Предполагам, че вече е разбрал, че говоря с теб. И така, какво стана? Не пропускай нищо, не преувеличавай, не променяй фактите в своя изгода. Просто ми кажи кой какво направи.

Ах, колко разтоварващо действа всичко това.