Сърцебиене

Себастиан свали една ококорена блондинка, докато аз лежах в болница, за да ми извадят от устата с операция три мъдреца. Той не измисли нищо по-добро от това ден след операцията да ми се изповяда. Три нощи подред ревах — сякаш подутите ми бузи не бяха достатъчни. Приличах на огромна жаба минути преди да се пръсне.

Разбира се, че простих на Себастиан. Което обаче не беше от голяма полза, тъй като той вече бе направил своя избор в полза на ококорената. Между другото избор, който аз и до днес не мога нито да оправдая, нито да разбера.

Моята голяма, ама съвсем голяма любов, също ми изневери. Бен Копенрат — наследник на династия книжари от Кьолн, където аз следвах три семестъра, мисля, че беше немска филология — та този човек ме измами с моята бивша съквартирантка. Най-невероятно в случая бе, че тя беше по-дебела и в никакъв случай не изглеждаше по-добре от мен.

Не знам кое е по-лесно за преглъщане — когато при изневярата любимият покаже добър или когато демонстрира лош вкус.

Лично аз смятам, че имам по-малко проблеми, когато след аферите му бих могла да се изфукам. Иначе самата аз не бих могла да се представя в добра светлина, ако в приятелския си кръг трябва да се смущавам заради любовниците на избраника си. От друга страна пък, също не с хубаво, когато всички, пред които изплакваш мъката си, почнат да се чудят какво ли прави той още при теб, след като е имал нещо общо с някоя расова жена.

Ако нещо оправдава Бен за извършеното подло прелюбодейство, то е, че в онзи момент е бил доста пиян. Отново ще цитирам стария си приятел Гьоте: „С това вино в кръвта виждаш Елена във всяка жена.“

След две гарафи сангрия37 закръгленката ми съквартирантка Уте се превърна в хубавата Елена, а нашето общо жилище в място, където бе извършено престъпление.

Интересното е, че мъжете обикновено представят своята невярност като биологична необходимост. За разлика от това възприемат верността като свръхестествен акт на самообладание и сдържане, за който очакват почит и похвала. Същото, като когато са изчистили банята.

— Изневярата е като да онанираш — беше казал веднъж иначе много ценения от мен Хауърд Карпендайл.

И за да не създам в този момент лошо впечатление за себе си, ще кажа: разбира се, че не бях отишла на концерта му в берлинския Конгресен център, водена изцяло от собственото си желание. Филип беше съветвал Карпендайл по някакви юридически въпроси и в замяна беше получил два безплатни билета. А пък и двата да изгорят ей така, ми се струваше твърде неучтиво.

При първите две песни се правех, че всичко това изобщо не ме интересува. Стоях обърната към Филип фон Бюлов и също като него демонстративно поглеждах към часовника си, за да покажа колко съм дистанцирана към случващото се на сцената. След половин час обаче се чух да ръкопляскам и с неочаквано пронизителен глас да крещя: „Хауи! Хауи!“ След още един час ми се наложи да помоля дамата до себе си за носна кърпичка „Темпо“. Докато вървя една от любовните песни, очите ми се понасълзиха.

В почивката си купих ключодържател „Карпендайл“, чаша за кафе с надпис „Карпендайл“, а също така и някакъв светещ предмет във формата на сърце, който размахвах над главата си по време на бавните парчета от втората част на концерта.

При финалното изпълнение вече нищо не можеше да ме задържи седнала.

„Следите ти, останали в пясъка / врата до врата с Алис / нощем, когато всички спят / здравей отново / на кого след мен ще разказваш сънищата си.“

Странно, но знаех наизуст повечето от текстовете. Блъсках се в тълпата по посока на сцената, за да бъда възможно най-близко до певеца. Което беше напълно излишно, тъй като Филип имаше покана за партито след концерта, където, естествено, щеше да бъде и главният изпълнител. Но аз съм си такава. Оставям се на вълните на въодушевлението. Освен това с удоволствие показвам чувствата си. Да не говорим, че се усещах носена и подкрепяна от хората около мен. Ако всички наоколо са възторжени, и аз съм такава. Ако са тъжни, тъжа заедно с тях. Може да ме изпратят на погребението на някой напълно непознат и аз бих ревала до скъсване, ако около мен се стичат сълзи. Феноменът е като на английски ферибот: повръща ли един, повръщат всички.

На сцената Хауърд дойде съвсем напред и се приближи до мен, мога да се закълна, че няколко секунди подред гледаше само към мен.

Може би това поведение се учи на семинари за шоу звезди и успяващи политици: „Как да гледам в тълпата така, че всеки да си помисли, че виждам само него?“

И двете жени, които ми бяха отляво и отдясно, крещяха истерично „Хауииии!“ Тъпи крави. Държаха се така, сякаш той пееше за тях. Обърнах се и погледнах към беснеещата тълпа. Всички припяваха, прегръщаха се, махаха с ръце. Представих си как стоя горе, осветена от прожекторите и всички викат само моето име: „Кукличке! Кукличке!“

Да, убедена съм, че имам необходимото сценично поведение.