Сърцебиене

Винаги досега съм се радвала на този изход — сега обаче не. Когато следващия път в посока към Берлин мина пак оттук, вече няма да отивам при него. Може би тогава Бурджи ще ме очаква, за да ми оправи прическата. Или пък Силвия ще ме заведе натам и обратно, за да присъстваме на някое парти за премиера или раздаване на награди. Дотогава със сигурност ще съм се смалила до трийсет и четвърти размер на дрехите и ще съм се научила да кимам за поздрав многозначително и с достойнство, особено когато минавам край Филип фон Бюлов. И той най-сетне ще разбере какво е изгубил, след като вече не ме притежава, а аз ще си въобразявам и ще си внушавам, че за него тази гледка е безкрайно болезнена.

Не, следващия път, когато минавам покрай изхода „Сърцебиево“, сърцето ми няма да се раздумква от радостно предчувствие. Няма да въздишам високо, както нравя обикновено, че вече наближавам втория си дом. Защото няма да мине много и ще дойде петък вечер, който Филип и аз за първи път от много време ще прекараме с други хора. Това винаги е била нашата вечер, вечерта, която Филип ми подаряваше седмица след седмица. Още от самото начало. Като ценен накит, поставен върху тъмно кадифе в малка кутийка, която той ми подава с приглушен, мек глас.

Колко ли са петък вечерите, които съм прекарала заедно с Филип? Колко седмици има в една година? Колко петъци има в две години и половина? Винаги съм била зле в смятането наум, но трябва да е някъде към сто и трийсет. Ако извадя отпуските и уикендите, през които Филип бе при мен в Хамбург, остават към сто.

Сто пъти съм минавала покрай Сърцебиево, докато в това време Филип е опаковал подаръка ми — нашия петък вечер. Пълнел е ваната с вода с дъх на рози. Или пък заради мен е взимал от видеотеката някой любовен филм. Палил е свещи и слагал покривка на масата за вечерята, която сам е поръчал. Или пък се е къпал и си е слагал крем, ухаещ и похотлив се е отправял към леглото, самият той превръщайки се в подарък, поставял е на нощното шкафче шампанското в лед и е обръщал плюшените играчки с лице към стената.

А понякога в края на тези своеобразни петък вечери, когато вече сме яли, пили, смели сме се, приказвали сме, любили сме се, преди да заспим, Филип просто взимаше в ръце лицето ми. Никога по-рано не съм се чувствала толкова щастлива.

Сто петък вечери. Сто пъти сърцебиене.

13:05

Почернява ли се, ако караш кабрио? Питам, защото слънцето гори по челото и ръцете ми и понеже малко тен ми стои добре. За мой късмет бързо хващам тен и тогава изглеждам — или може би си внушавам, че изглеждам — малко по-екзотична. Струва ми се, че имам кожата на унгарския ми дядо. Майка ми го нарича „пигментацията на Източния блок“. „Балканско кафяво“ го беше определил един глупак, с когото имах връзка половин лято, нека го кажем три седмици. Искам да кажа, че съвсем не съм на ти с речника на „Брокхаус“, но който причислява Унгария към Балканите, няма дълго да се радва на симпатиите ми.

Засилвам радиото, тъй като точно в този момент върви песен на „Дрица боун“, която отлично подхожда на бъдещата промяна в характера ми.

Дива и опасна.

This is the last time
That you ’re gonna hurt me, baby.
This is the last time
That you ’re gonna make me cry.

Йее. О, йее.

Усещам се много опасна.

В огледалото за обратно виждане наблюдавам как свивам устните си, барабаня по кормилото в ритъма на песента и пея текста, който, естествено, знам наизуст, защото даже и да не мога да запомням имена, телефонни номера и физиономии, в главата ми се забива текстът на всяко поппарче, което някога съм чула. Знам наизуст дори песни, чийто език изобщо не разбирам.

Например в „Момичето от Ипанема“ се пее така:

А дукопро ду радо дуамш поумо е баланкадо е фика пашлинда пур каза дамор.

Запомням всякакви абсурдни текстове, но както ви казах, не съм добра в имената. Затова винаги на всяко парти на юристите или пък на купон с разни звезди ми се е струвало, че съм се запознала с неимоверно много хора. А всъщност все съм забравяла, че половината от тях Филип вече ми е бил представил на предното събиране.

Да не разпознаеш някого, си е голяма излагащия. По-лошо е само, ако си помислиш, че разпознаваш някого. Това често води до голям конфуз.

Юлиус Шмит, партньорът на Филип от кантората му, бе мой кавалер по маса при последната вечеря. През цялото време обаче аз си мислех, че стоя до принц Ернст-Лугуст фон Хановер, който е клиент на Филип. Недоразумението се изясни едва тогава, когато аз, както си мислех — напълно в интерес на Филип, казах:

— Знаете ли, аз не схванах цялата възбуда, когато се изпикахте на стената на турския павилион на изложението в Хановер. Възмущението сигурно е идвало от средите на жените, които просто завиждат, че не могат да пикаят прави.

По-късно Филип ми каза, че до този момент не е срещнал човек, който за толкова кратко време да обогати живота му с толкова много нови върхове и падения.