Сърцебиене

— Какво би искала сега да правиш? — естествено ме беше попитал Бурджи. Но аз нямах какво да му отговоря.

— Ще се върнеш ли в Хамбург?

— Не знам.

— Не можеш така просто да пътуваш в нищото!

— Хххммм.

— Какво значи това „хххммм“? Не бих се чувствал спокоен, като не знам къде си.

Очите ми се насълзиха. Може би защото за първи път се намирах в ситуация, която действително ми се струваше трагична и в която не действах „така сякаш“, а наистина. Беше съвсем друго. Напълно ново чувство. И то много по-силно от всичко досега.

След което любимият ми Бурджи се качи на зеленото си „MG“ и изчезна в летния ландшафт, а аз се почувствах отново изоставена и взех решение, което по никакъв начин не подхождаше на същността ми: новата ми стратегия се базира на отвличане на вниманието. Започвам да си мисля само за приятни, бодри неща. Защото, ако не мислиш за някого, той няма и как да ти липсва. Логично. Небрежна усмивчица ще грее винаги на устата ми. Ще си представям само хубави неща, ще впрегна въображението си за измисляне на славни и героични истории, в които, естествено, аз ще бъда героинята.

Например бих могла да спася двайсетина дечица от някое училищно общежитие, в което е сложена бомба. В края на историята ще открия и самата бомба и в последната секунда ще я обезвредя. Или пък ще стана прочута кинозвезда и ще получа „Оскар“ за най-добра женска роля. Ах, колко е прекрасно, вече съм прекарала часове, докато пътувам по магистралата, за да доизпипам благодарствената си реч по време на церемонията:

„Дами и господа, уважаема Академия, мили…“

Какво ли става с Филип в този момент?

Сигурно вече се е събудил.

Дали се чувства нещастен?

Надявам се.

Пфу, по дяволите, изобщо не искам да се сещам за това, но докато караш по магистралата, мислите ти застават като джуджета покрай пътя, спират по зелените поля и изведнъж ти се изпречват и те връщат назад, ако и да летиш със сто и петдесет и да не знаеш накъде толкова си се засилил.

Дали ще опита да ме открие?

Как?

И преди всичко: защо?

Може би пък и да се е зарадвал, че най-после се е отървал от мен и да се надява никога повече да не се върна?

Дали пък вече не е организирал федерално издирване на убийцата на костюмите си?

Или пък е много ядосан?

Или е облекчен, че след моето скъпоструващо, но в крайна сметка окончателно изчезване е останал с един проблем по-малко?

По дяволите, забелязвам как все повече затъвам в мъка и самосъжаление. Сякаш по-добре се справях с яростта си от последните часове. За мен яростта е нещо продуктивно. Тя освобождава енергия, прави те бърз и решителен. Който е разярен, не страда. Мъката те хвърля в бездействието, ставаш бавен и колеблив. Само сега да не се разнежа и да не се сетя за добрите страни на Филип, за хубавите времена с него, за големите чувства и онези части на тялото, които изглеждат безкрайно привлекателни.

Не и за врата на Филип, който ухае на прясно изкъпано бебе. Не и за лактите му, които са така трогателно набръчкани, сякаш си ги е трансплантирал от някой деветдесет и пет годишен старец. В никакъв случай не бива да се сещам за пъпа му, който е с изключително голям диаметър. Сутрин често се навеждах над пъпа на Филии и виках: „Човекоядееец.“ А Филип послушно отговаряше: „Ядец, ядец.“ Ако сутринта бе така забавна, със сигурност и денят се случваше хубав.

Почти винаги съм обичала Филип заради това, което той не е на пръв поглед. Обвивката му е на сериозен, коректен, насочен към успеха адвокат, който си купува костюмите от магазини, където знаят името и ръста му.

Филип фон Бюлов, който на интервюта за работа — ако изобщо все още се явява на такива — на въпроса „Какъв искате да станете?“, винаги отговаря: „Вашият шеф“.

Повечето хора, които не го познават добре, не могат да си представят, че в дъното на душата си Филип е нежен, да, дори сантиментален, да, дори с изключително развито чувство за хумор. Като под чувство за хумор разбирам човек, който се смее от сърце на вицовете ми.

Действително, дори и никой да не го забелязва, Филип е страшно раним. Например никой и не подозира, че великият Филип фон Бюлов отдавна да е загинал, ако всеки път не успяваше да си осигури някой, който да се грижи за него.

Като закъсняло попълнение към семейното гнездо с три по-възрастни сестри дарбата да кара хората да му служат му е била дадена още в люлката. „Възможно най-дълго оставане при родителите, а след това преместване при децата“ — това бил девизът му, казва той, когато е склонен да се шегува. В такива случаи всички се смеят, аз също, но по принцип твърдението му съвсем не е само в рамките на шегата.