Сърцебиене

Според моята теория и тук е като в живота: мъжете не могат да разберат поведението и реакциите на жените и затова няма как да ги предугадят. Това важи както за уличното движение, така и за личностните отношения. Когато една жена даде ляв мигач, мъжете, кой знае защо, са убедени, че тя ще завие наляво. Когато попитат жена: „Какво става с теб, има ли нещо?“ и чуят отговора: „Какво да има, не, нищо ми няма“, мъжете си мислят, че наистина нищо не се е случило.

Хиляди години живеем заедно на майчицата земя и мъжете продължават да си мислят, че жените биха казали това, което им на сърцето. Не е особено интелигентно от тяхна страна.

Аз не мисля, че жените биха казали какво им е на сърцето. Но пък от друга страна, и сега наистина ще трябва да засегна моя собствен женски род, когато давате десен мигач, е добре да не завивате наляво. За уличното движение това означава, че жените предизвикват наистина твърде много произшествия, за които според правилника или не са виновни, или изобщо не са взели участие в тях. Те се измъкват чисти, без изобщо да са забелязали що за хаос се е създал зад гърба им.

Накланям огледалото за обратно виждане към себе си, поглеждам се и за стотен път изричам благодарствена молитва за Бурджи, който вече или се е прибрал у дома, или е на път за салона си.

В един при него има час Дорис Шрьодер-Копф33.

Да я изруси и да й подреже крайчетата на косата.

Както всичките педали, и Бурджи се въздържа, когато се наложи да заеме страна, да реши нещо или пък да даде конкретен съвет. Иначе много го бива по утешаването и обича да казва думи като:

„Ти си богиня, Кукличке, той не би могъл да живее без теб.“

Или: „Мъничката ми, няма да минат и десет дни и ще си намериш някой друг, който ще е много по-добър.“

Или: „Милото ми, миличкото ми съкровище! Какво мога да направя за теб? Дали да не се разделя с Карлос, че да не си сама в мъката си?“

Бурджи не можа да ми каже какво трябва да направя, но той ми даде най-важното, от което има нужда всяка жена, тръгваща по нов житейски път: нова прическа.

Беше донесъл не само закуска и алкохол, но и куфарчето за бърза помощ на изпаднали в истерия супермодели, които отказват да напуснат апартаментите си, тъй като косите им стърчат на всички страни.

На паркинга на Щолпер Хайде Бурджи работи при извънредни обстоятелства, тъй като му се наложи да носи водата за измиване на боята в една паница от чешмата на клозета, но въпреки това се справи блестящо.

Намирам, че в момента изглеждам като жена, с която никой не бива да се шегува. На паркинга оставих най-малко десет сантиметра коса и сигурно в момента тъмните ми къдрици се носят от топлия летен вятър по посока на източногерманските поля, засети с рапица.

Сега имам това, което отдавна желаех, но все не посмявах да направя: твърде къса коса. Взета високо на врата, а на челото ми падат неколцина тъмночервени кичури. С леко движение бих могла да си слагам косата зад ушите, при което лицето ми вече не изглежда така кръгло и с вид на талисман.

Самият Бурджи бе безкрайно възхитен от творбата си и ме наруга, че е трябвало да изпадна в такава безподобна криза, та най-сетне да се еманципирам по отношение на прическата си.

На сбогуване ми даде за из път две касети — „Подходящо за прическата“ се казваше едната, а другата „Шок за сълзите в случай на нужда“. След това ме прегърна.

— Кукличке, не искаш ли да се върнеш заедно с мен в Берлин? Можеш все пак да поговориш с него. Може би пък всичко да се изясни и да не е чак толкова лошо?

— Ах, Бурджи, засега имам нужда да остана насаме със себе си.

Аууу! В живота си досега никога не съм изричала подобно нещо. Думите стояха някак чужди в устата ми, но пък не им беше зле. Освен това подхождаха на новата ми прическа.

— Този път всичко ще бъде по-иначе. Само почакай. Първата крачка вече е направена. Имам кичурчета, имам нова прическа, имам нов номер на мобилния си.

— Какво имаш?

— Сутринта се обадих на оператора D 1 и казах, че на стария номер непрекъснато ми звъни някакъв натрапник, който пъшка по телефона.

— Но на мен нищо не си ми разказала — каза обидено Бурджи. — Истински перверзник? Можеше да му дадеш моя номер.

— Ама че си глупак, всичко това е пълна лъжа. Просто така за един час получих друг номер. Не бих могла да издържа, ако Филип ме намери — да чета съобщенията му, да слушам молбите му, хленченето, постоянното звънене…

— Мисля, че в това отношение не бива да се тормозиш. Той със сигурност няма да се обади.

— Какво?

О, Божичко! За тази възможност изобщо не се бях сетила. Исках да се направя недостижима.

И сега какво? Филип изобщо ли няма да разбере, че съм недостижима, защото няма и да направи опит да ме достигне?

Пълна катастрофа!

Най-лошото е, че така наредих нещата, та никога да не разбера търсил ли ме е или не. Тази несигурност сигурно ще ме измъчва до края на живота. Каква тъпа грешка. Но пък от друга страна неговата мъка ще стане още по-голяма. Всъщност за това става дума. Разделите са нещо много болезнено, но винаги се чувствам по-добре, като знам, че другият страда повече от мен.

12:27

Отново сама.