Читаем Сърцебиене полностью

Не може да се каже, че Филип е неспособен сам да се справя с живота. Но той просто отказва да се научи на някои задължителни за съществуването на човека неща. Например да си претегли доматите в супермаркета. Просто не ще да се занимава с тази материя. Казва, че има достатъчно интелектуални предизвикателства в професионалния си живот и не би искал в почивното си време да се затормозява с неща от сорта на теглене на зеленчуци или пък с тематиката „отвързване на количката за пазаруване от веригата“. Тогава той съвсем съзнателно приема вида на идиот и се оглежда безпомощно толкова дълго, докато някой му се притече на помощ и бъде обслужен.

Странно, но така той се превръща в любимец на всички продавачки. Те се радват, че могат да правят нещо, което прочутият господин адвокат на знаменитости не може, претеглят му на касата зеленчуците, режат му хляба наполовина, и то там, където ги продават само цели, и го водят, обсъждайки на висок глас ситуацията, през целия супермаркет, ако случайно се окаже, че е забравил къде стои любимото му мюсли за закуска.

За да не накърни този си образ — на мъж с вид на дете, през уикендите Филип ходи да пазарува с мен само в магазини, където не го познават.

— Жена в живота ми — звучеше обяснението му — това дамите от касите в супермаркетите никога не биха ми простили.

Друга, по-важна роля от тази на касиерка в супермаркета, играе Зелма Моор, секретарката в офиса му. Тя е в средата на петдесетте, неомъжена, набита, едрогърда, с глас на драгун и сърце от злато.

Координира срещите на Филип и се грижи регулярно да поема храна. По обед му носи в офиса салата или суши, а пък вечер следи да не се тъпче много, като запазва маса в ресторанти, избрани по специални кулинарни критерии. Нищо чудно тя да е организирала нашата кратка почивка изненада в Рим.

Ах! Колко хубаво.

Рим, където Филип бе дълбоко убеден, че знае италиански и дори фактът, че италианците едва или изобщо не го разбираха, ни най-малко не го смути.

По-добре да не си мисля за това.

А също така не бива да се сещам и за пикника в Ховахт на Балтийско море, където носех салата със спагети и яйца по руски. Филип ме спука от подигравки за избора на менюто — и го изяде без остатък.

Пикникът прерасна в цял уикенд в хотел с формата на генуески кораб, където спахме под дървен покрив директно на плажа. Закуска край водата, дълги разходки боси по пясъка, булевардни романчета, докато седим в плетените кошове, радостни писъци, като скачаме през вълните, много секс в старите селски легла, дълбок сън, подкрепян от плискането на Балтийско море, което сякаш те люлее, утешава и гали.

Обичам Балтийско море. То е винаги там, където човек предполага, че трябва да бъде и където си го оставил при последното си посещение. Носи нежност и освен това можеш да му се довериш. Съвсем различно е от вечно менящото се Северно море. С неудоволствие си спомням за един излет до Сант Петер-Ординг в компанията на мъж, чието име с право съм забравила. Помня само как, изпълнена с предчувствие за щастие, тичах по дюните с навити крачоли и виках: „Море! Море!“

Нищо подобно. Беше по време на отлив. Наложи се да изминем цял километър, докато най-после можах да се натопя в една локвичка със солена вода, и още един километър, за да стигнем до истинското море. Не, изобщо не ценя водни басейни, подвластни на различните си настроения. Така и така не обичам изненадите, дори и тези, които ти изиграва природата.

Намирам, че в Северно море има нещо инатчийско, нещо момичешко. Държи се като примадона с главоболие. Като Марлене Дитрих по време на цикъл. Ако Северно море беше жена, със сигурност щеше да си червисва устните в ресторанта, използвайки лъжицата за огледало. По време на секс щеше да стене мръсни думи, драскайки с нокти по гърба на любовника си и ако след това си запали цигара в леглото, несъмнено той ще трябва да й държи пепелника.

Северно море би било жена, която може отлично да паркира и самоуверено да казва „не“, жена с прекрасна фигура и лош характер. Не обичам Северно море, плаши ме. Ах, но как бих искала да съм такава жена.

Обаче, момичета, вие, които по характер приличате много повече на Балтийско море или пък на езерото Алстер, не забравяйте: бурите се разразяват във всеки един воден басейн. Локвите могат да се окажат неочаквано дълбоки. Хора са изгубвали живота си и в блата.

12:45

Всеки път, като видя табелка за изход от магистралата, на която пише „Сърцебиево“, се изпълвам с радост. Всеки път си казвам колко вълнуващо би било, ако на въпроса къде живея, мога да отговоря: „Живея в Сърцебиево“.

Всеки път си казвам, че някой път трябва да отбия натам, за да видя как ли изглежда място, което се нарича Сърцебиево.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза