Сърцебиене

Но Оливер се усмихва така мило, а между двата му горни предни зъба се показва пленителна дупчица. Ах, не бива да се отнасям така строго с него. Все пак той не ми е за цял живот. Искам само да прекарам нощта с него, да изиграя от три до пет представителни оргазма и да се погрижа Филип да узнае за всичко това. Вкусно отмъщение.

— Когато не ПРЕКАРВАМ уикенда си на Зюлт — поглеждам го с укор, дано забележи, че занапред трябва по-внимателно да си подбира думите, — живея в Берлин и Ню Йорк. Занимавам се с реклама.

Не знам как ми дойде да го кажа. Но според познанията ми от романите жените, които се наричат Саския, работят в рекламата. А Ню Йорк се появи, защото винаги се появява, когато си помисля за градове-мечти. Не съм била още там. Да не говорим, че съм единствената от познатите си, която не е била там.

— Как се казва агенцията? Може да я знам?

— Едва ли. Хората трябва да запомнят рекламите, а не имената ни. Иначе сме Юргенс и партньор.

— И ти си партньорът?

— Аз съм Саския Юргенс.

Напълно ясно защо така бързо се спрях на името Юргенс. Заради Ню Йорк. И заради една песен, която винаги слушам с удоволствие: „Още никога не съм бил в Ню Йорк…“ А тя, както всеки знае, е на Удо Юргенс40.

Оливер поглежда към Саския Юргенс така обезкуражен, че тутакси започвам да съжалявам за игричката, която започнах. Трябва малко да приземя нещата. Като нищо може така да го сплаша, че да се появят проблеми с ерекцията му. А това в никакъв случай не бива да се случи.

— А ти с какво се занимаваш — усмихвам се шармантно аз, — когато не висиш на Зюлт.

Трябва да се съобразя с езиковите му форми, за да може да се създаде база на доверие, която да позволи осъществяването на по-късния сексуален контакт.

— Ах, баща ми има къща тук. Иначе следвам право в Кьолн. Следващата година ще отида за един семестър в Бостън.

Изглежда горд. Момчурлякът. Или от самото начало иска да ме осведоми, че не бива да се надявам на продължителна връзка, тъй като и бездруго той скоро ще напусне страната?

Това, че следва право, действително малко ме смущава. Напомня ми за Филип — юристът, спечелил доверието ми до днес сутринта.

Ах, да можеше да ме види сега. Събота вечер в Занзибар на една от най-добрите маси. Без да съм я резервирала. Флиртуваща с мъж, почти двайсет години по-млад от Филип и познат тук по име.

За момент така силно пожелах Филип да се появи тук, че почти ми се стори, че го виждам. Как се приближава към масата ни. Едно кичурче се е свлякло на челото му. Облечен е в бяла риза и прани дънки. В този вид най-много го харесвам по време на нашите летни вечери. В ръка държи пурпурно червена роза с дълга дръжка, една от тия, дето струват най-малко седем и петдесет. Поглежда към уплашения Оливер и казва: „Мил опит, малкият. Но сега иди да си поиграеш малко на плажа.“

Оливер скача, измърморва нещо от рода на: „Но това е моята маса“ и се опитва възможно с най-голямо достойнство да се отдалечи.

„Кукличке, мила моя — Филип взима ръката ми, аз затварям очи, както правят всички диви, когато искат да излъчват непристъпност. — Моля те, изслушай ме. Остави ме всичко да ти обясня.“

„Какво ще е първото, което имаш да ми казваш? Нещата не са такива, каквито изглеждат? Ах, Филип, ако обичаш, спести ми тази недостойна сцена.“

„Кукличке, моля те, чуй ме. Дай ми само две минути. Ако и след това отхвърлиш предложението ми за женитба, в живота си повече никога няма да се почувствам щастлив.“

След което в продължение на две минуси той ми обяснява нещо, за което за съжаление в представите си не намирам никакви думи. Пада на колене, подава ми розата и казва през сълзи: „Искаш ли да станеш моя жена?“

А аз, естествено също през сълзи, отвръщам: „Да, искам.“

Наоколо избухват аплодисменти, гостите в Занзибар вдигат чаши, а няколко дена по-късно Херберт поставя на масата месингова табелка с надпис: „Постоянно място на Кукличка фон Бюлов.“

— Саския?

Защо животът ми не протича така, както става в любимите ми филми? Където на финала доброто винаги побеждава?

— Ей, Саския?

— Ммм?

Ох, съвсем забравих новото си име и момчето пред себе си.

— Извинявай, мислите ми ме отнесоха някъде далеч. Значи следваш в Кьолн? Кьолн е страхотен град. Далече от Зюлт. Заслужава ли си изобщо да се връщаш за уикенда?

О, Боже, как мразя това дрънкане, докато най-после се стигне до главното — бивши приятелки, сексуални фантазии и т.н.

— Не е проблем. Най-често летя.

— Моля, летиш от Кьолн до Зюлт?

— Баща ми има самолет, който често ми дава.

Момче, момче. Другите бащи дават на синовете си, и то само ако са достатъчно великодушни, за събота вечер своя голф с четири врати.

— Сам ли караш самолета? — искам да звуча колкото се може по-незаинтересована, сякаш всичко това ми е крайно познато.

— Не. Имаме двама пилоти, които винаги са в позиция „стенд бай“.

Мълчим и аз започвам да се боя, че вече сме си казали всичко, което имаме да си кажем.

— На колко си години? — опитвам се да поставя ново начало.

— Двайсет и четири. А ти?