Стая

Качвам се на Люлящ, за да взема кабърче от Лавица. Минус едно в Комплект означава, че сега ще има нула останали от всичките пет кабърчета. Преди бяха шест, но едно изчезна. Едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №3: Богородица и Младенеца със света Ана и свети Йоан Кръстител“ зад Люлящ, едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №8: Импресия: Изгрев“ зад Вана, едно държи синия октопод и едно — кривата рисунка на кон, наречена „Прочути шедьоври на западното изкуство №11: Герника“. Шедьоврите дойдоха с овесените ядки, а октопода нарисувах аз, това ми е най-хубавата за март, малко се е накъдрила от парния въздух над Вана. Закачвам подаръка изненада на Мам точно на средната коркова плоча над Креватчо.

Тя поклаща глава.

— Не там.

Не иска Стария Ник да я види.

— Може пък в Гардеробчо, отвътре? — питам аз.

— Да, по-добре е там.

Гардеробчо е дървен, така че трябва да натискам кабърчето извънредно силно. Затварям тъпите му врати, все скрибуцат, дори след като сложихме царевично олио на пантите. Гледам през процепите, но е прекалено тъмно. Отварям малко да надзърна, тайната рисунка е бяла, освен малките чертички сиво. Синята рокля на Мам виси над част от спящото ми око, това ми око, дето е на рисунката, но роклята е истинска.

Подушвам Мам зад мен. Имам най-чувствителния нос в семейството.

— О, забравих да си бозна, когато се събудих.

— Нищо. Може от време на време да пропускаме, предвид че вече си на пет, а?

— Ааа, не! Дума да не става!

И тя ляга върху бялото на Юрганчо, и аз лягам и си бозвам много.

* * *

Изброявам сто овесени ядки и пускам на водопад млякото, което е почти също тъй бяло като купите, без да плискам, благодарим на Исус. Избирам Опарена лъжица с белите балончета по дръжката, които се появиха, когато Мам я допря, без да иска, до тенджерата с врящи макарони. Мам не харесва Опарена лъжица, но на мен ми е любима, защото не е еднаква.

Погалвам драскотините на Маса, за да й минат, тя е цял бял кръг, ако не броим сивото на порязаните места. Докато се храним, играем на Тананик, защото за това не трябва уста. Аз отгатвам „Макарена“ и „Тя ще слезе от планината“, за третата казвам „Ела по-ниско, небесна колесницо“, а се оказва, че е „Бурно време“. Значи имам две точки и получавам две целувки.

Идва моят ред и тананикам „Греби, греби, греби със своята лодка“, Мам отгатва веднага. После пробвам „Тъпани“, тя мръщи вежди и казва:

— Аххх, знам я, това е онази, където те бутат и ставаш отново, как се казва?

Точно накрая си спомня правилно. За третия път тананикам „Не мога да те изкарам от ума си“. Мам няма представа.

— Избрал си много трудна… По телевизията ли я чу?

— Не, по теб — започвам да пея припева, Мам се тюхка колко е глупава.

— Не си глупава. — Давам й двете й целувки.

Премествам стола си до Мивка, за да измия чиниите. С купите трябва нежно, но с лъжиците мога да дрън-дрън-тряскам. Изплезвам език в Огледалчо. Мам е зад мен, виждам своето лице, залепено върху нейното, като маската, дето направихме, когато се случиха Вси светни.

— Ще ми се рисунката да беше по-хубава — казва тя, — но поне те показва какъвто си.

— Какъвто съм?

Тя потупва Огледалчо там, където ми е челото, и пръстът й оставя кръгче.

— Като две капки вода сме.

— Защо сме като капки? — Кръгчето изчезва.

— Означава просто, че приличаш на мен. Сигурно защото си направен от мен, а пък в мен има много капки вода. Същите кафяви очи, същата голяма уста, същата остра брадичка…

В това време аз гледам нас в Огледалчо, но и нас в Огледалчо също ни гледат.

— Не е същият нос.

— Е, това е все още детският ти нос.

Хващам го.

— Ще падне и ще ми порасне възрастен?

— Не, не, само ще порасне. Същата кестенява коса…

— Ама моята стига чак до кръста, а твоята — само до раменете.

— Прав си — казва Мам и взема пастата за зъби. — Всичките ти клетки са два пъти по-живи от моите.

Не знаех, че нещата може да са наполовина живи. Поглеждам пак в отражението. Нашите пижамени тениски са различни, също и гащите ни, на нейните няма мечета.

Тя изплюва втори път, идва мой ред с четката, остъргвам всичките си зъби подред. Капките от изплютото на Мам в Мивка изобщо не приличат на мен, нито пък моите. Изплаквам ги и правя вампирска усмивка.

— Ау — покрива очи Мам. — Зъбите ти са толкова бели, че ме заслепяват.

Нейните са доста гнилови, защото не спомняла да си ги мие, сега съжалява и вече спомня, но те пак са си гнилови.

Сплесквам столовете и ги слагам до Врата срещу Скелет за сушилка. Стария Ник все мърмори и казва, че няма място, но място има много, ако Скелет за сушилка стои хубаво изправен. И аз мога да се сгъвам сплеснат, но не чак толкова, заради мускулите, задето съм жив. Врата е направена от лъскав вълшебен метал, казва бипбипбип след девет, когато трябва да съм изключен в Гардеробчо.

Жълтото лице на Господ няма да идва днес, Мам казва, че му е трудно да си пробие път през снега.

— Какъв сняг?

— Виж — казва тя и сочи нагоре.

Има малко светлина на върха на Прозорче, останалото е изцяло тъмно. В Телевизор снегът е бял, но истинският не е, странно.

— Защо не пада върху нас?

— Защото е отвън.