Стая

Дора казва разни неща, които не са на истински език, на испански са, като ло исимос2. Винаги е с раница и всичко, дето й трябва, е вътре: стълби, космонавтски костюми, обувки за танци и за футбол, даже и маймунката й Ботичко — най-добрият й приятел. Дора все повтаря, че ще й трябва „моята“ помощ, пита дали мога да намеря някое вълшебно нещо, чака да кажа „Да“ Аз викам: „Зад палмата“, и синята стрелка посочва точно зад палмата, а Дора казва: „Благодаря ти!“. Всички други от човекове в Телевизор не слушат. На Картата всеки път има три места, трябва да отидем на първото, за да стигнем до второто и да стигнем на третото. Аз вървя с Дора и Ботичко, хващам ги за ръка, пея всичките песнички, особено с премятането през глава или пляскането на ръце, или Танца на глупавото пиле. Трябва да внимаваме за подмолния Крадльо, викаме: „Крадльо, не кради“, три пъти, така че много да го ядосаме и да каже: „О, не!“, и да избяга. Веднъж Крадльо направи пеперуда-робот с дистанционно, но тя се развали и вместо това му отмъкна маската и ръкавиците, много смешно беше. Понякога ловим звездите и ги слагаме в джоба на раницата й, аз избирам Шумната звезда, дето буди всичко, също и Променливата звезда, дето може да застава във всякакви форми.

На другите планети са най-вече човекове, които се побират по сто на екрана, само че често някой става много голям и идва близо. Вместо кожа имат дрехи, лицата им са розови или жълти, или кафяви, или на петна, или пък космати, с много червени усти и огромни очи с черни ръбове. Много викат и се смеят. Аз с удоволствие бих гледал Телевизор непрекъснато, но от него ни заболява мозъкът. Преди да сляза от Рая, Мам го оставяла пуснат по цял ден и почти щяла да стане зомби, което е нещо като призрак, само че ходи ей така, туп-туп. Така че сега тя винаги го изключва след една програма и тогава клетките пак се размножават през деня, след вечеря пак можем да гледаме една програма, та докато спим, да ни пораснат още клетки.

— Само още една, защото ми е рожденият ден, а? Моля те.

Мам отваря уста, после я затваря. После казва:

— Добре.

На рекламите пуска без звук, защото развалят мозъка дори по-бързо и може да ни изтече през ушите.

Гледам играчките, има чудесен камион и трамплин, и лего. Две момчета се бият с Трансформъри в ръце, но са приятелски, не са от лошите.

После започва програмата, „Спондж Боб Квадратни гащи“. Изтичвам да го докосна, също и Патрик Морската звезда, но не и г-н Сепия, той е страшен. Това е малко страшна история за един огромен молив, гледам иззад пръстите на Мам, които са два пъти по-дълги от моите.

Мам от нищо не се плаши. Освен може би от Стария Ник. През повечето време го нарича просто „той“, дори не му знаех името на „той“, докато не гледах едно анимационно филмче за човек, който идва през нощта и се казва Стария Ник. Наричам така истинския, защото идва нощем, но не прилича на онзи от Телевизор с брадата и рогата. Веднъж попитах Мам стар ли е, а тя каза, че е на почти два пъти колкото нейните години, което си е доста стар.

Тя отива да изключи Телевизор още щом стават надписи.

Пишкам жълто от витамините. Сядам да акам, казвам на акото:

— Чао-чао, отивай в морето.

Пускам водата и гледам как казанчето се пълни, гъл-гъл-гъл. После си търкам ръцете, докато имам чувството, че кожата ми ще се обели, така разбирам, че съм ги измил достатъчно.

— Под Маса има паяжина — казвам аз, не знаех, че ще го направя. — На Паяк е, истинска е. Видях го два пъти.

Мам се усмихва, ама не съвсем.

— Нали няма да я махнеш, моля? Защото той дори не е там, но може да се върне.

Мам е на колене и гледа под Маса. Не виждам лицето й, докато не бута коса зад ухото си.

— Знаеш ли какво? Ще я оставя, докато дойде време за чистене. Става ли?

Това е в понеделник. Значи три дни.

— Става.

— Знаеш ли и друго? — Изправя се. — Трябва да отбележим колко си висок, нали вече си на пет.

Подскачам във въздуха.

Обикновено не ми е позволено да рисувам върху никои части на Стая или на мебелове. Когато бях на две, надрасках нещо върху крака на Креватчо, онзи близо до Гардеробчо, и винаги като чистим, Мам потупва по драскулката и казва:

— Виждаш ли, трябва да живеем с това завинаги.

Моето високо на рождения ден е различно, то е мънички числа до Врата: черно 4, с черно 3 под него, и червено 2, което беше цветът на старата ни Химикалка, преди да свърши, а най-отдолу червено 1.

— Изправи се хубаво — казва Мам. Химикалка ме гъделичка отгоре по главата.

Отдалечавам се и над 4 има черно 5. Най-много обичам 5 от всички числа, имам по пет пръста на ръцете и точно толкова на краката, а също и Мам, като две капки вода сме. Девет ми е най-малко от любимите числа.

— Колко ми е високото?

— Височината ти. Ами не знам точно. Може някой път да си поискаме рулетка, за Неделно лакомство.

Аз си мислех, че рулетките са само в Телевизор.

— А, не, да поискаме шоколадови бонбони. — Слагам пръст върху четворката и заставам с лице срещу нея, пада се върху челото ми. — Не съм станал много висок този път.

— Това е нормално.

— Кое е нормално?