Стая

— Да, но аз съм от другаде, като нея. Преди много време аз…

— Отгоре от Рая.

Слага пръст на устата ми, за да замълча.

— Дойдох и бях дете като теб, живеех с моите майка и баща.

— Ама ти си майката — поклащам глава аз.

— Само че си имах моя, която наричах „мамо“. Все още имам.

Защо се преструва така, да не е някаква игра, дето не знам?

— Тя е… Ами всъщност сигурно трябва да й казваш баба.

Като абуелата на Лора. Света Ана на рисунката, на която Дева Мария й седи в скута. Изяждам огризката, вече е почти нищо. Оставям я на Маса.

— Пораснала си в корема й?

— Ами всъщност не, осиновена съм. Тя и баща ми… него трябва да наричаш дядо. Имах… всъщност имам и брат на име Пол.

Клатя глава.

— Светецът?15

— Не, друг Пол.

Как е възможно да има двамове Половци?

— На него трябва да му казваш чичо Пол.

Това са прекалено много имена, главата ми е пълна. Коремът ми е все още празен, все едно ябълката не е там.

— Какво има за обяд?

Мам не се усмихва.

— Разказвам ти за моето семейство.

Поклащам глава.

— Това, че никога не си ги срещал, не означава, че не са истински. На Земята има повече неща, отколкото можеш да си представиш.

— Останало ли е малко сирене, дето не е изпотено?

— Джак, това е важно. Живеех в къща с моите мама и татко, и Пол.

Трябва да играя, за да не се ядоса.

— Къща в Телевизор?

— Не, навън.

Това е смехотворно, Мам никога не е била Навън.

— Но изглеждаше като къщите, които виждаш по телевизията, да. Къща в края на един град, с двор отзад и с хамак.

— Какво е хамак?

Мам взема молива от Лавица и прави рисунка на две дървета, между тях има овързани заедно въжета с човек, легнал върху тях.

— Това пират ли е?

— Това съм аз, люлея се на хамака. — Разлюлява хартията насам-натам, сякаш много се радва. — Преди с Пол ходехме заедно на детската площадка и се люлеехме, и ядяхме сладолед. Баба ти и дядо ти ни водеха на разходка с колата, до зоологическата градина или до брега на океана. Аз бях тяхната дъщеря.

— Да, бе.

Мам смачква рисунката. На Маса има мокро, от него бялото й блести.

— Недей да плачеш — казвам аз.

— Не мога да се спра. — Забърсва сълзите върху лицето си.

— Защо не можеш да се спреш?

— Ще ми се да можех да го опиша по-добре. Липсва ми.

— Липсва ти хамакът?

— Всичко. Да бъда навън.

Държа я за ръката. Иска да й вярвам, така че се опитвам, но ме боли главата.

— Искаш да кажеш, че някога си живяла в Телевизор?

— Казах ти, не е телевизия. Това е истинският свят, няма да повярваш колко е голям. — Ръцете й се разтварят, сочи към стените. — Стая е само мъничка смрадлива частица от него.

— Стая не е смрадлива. — Почти ръмжа. — Смрадлива е само понякога, когато пръднеш. — Мам отново бърше очи. — Твоята пръдня смърди много повече от моята. Опитваш се просто да ме измамиш и най-добре веднага да спреш.

— Добре — казва тя и дъхът й изсвистява като балон. — Да си направим сандвич.

— Защо?

— Каза, че си гладен.

— Не съм.

Лицето й отново става строго.

— Ще направя сандвич и ти ще го изядеш. Ясно?

Само фъстъчено масло е, защото сиренето е лепкаво. Докато го ям, Мам седи до мен, но тя не яде.

— Знам, че е прекалено много наведнъж — казва тя.

Сандвичът?

За десерт си разделяме кутия мандарини, аз получавам големите парчета, защото тя предпочита малките.

— Не бих те лъгала за това — казва Мам, докато аз сърбам сока: — Не можех да ти кажа преди, защото беше много мъничък, за да разбереш. Всъщност може да се каже, че тогава съм те лъгала. Но сега си на пет, мисля, че можеш да разбереш.

Поклащам глава.

— Това, което правя сега, е обратното на лъгане. Нещо като отлъгване.

Дремваме си дълго.

Мам вече е будна, гледа ме от около два инча разстояние. Извъртам се, за да бозна малко от лявата.

— Защо не ти харесва тук? — питам я.

Тя се изправя и си придърпва тениската.

— Не бях свършил.

— Напротив, беше — казва тя, — говореше.

Изправям се и аз.

— Защо не ти харесва тук в Стая с мен?

Мам ме прегръща здраво.

— Винаги ми харесва да съм с теб.

— Ама ти каза, че е мъничка и смрадлива.

— О, Джак. — Една минута не казва нищо. — Така е, предпочитам да съм навън. Но с теб.

— На мен ми харесва тук с теб.

— Добре.

— Как я е направил?

Знае за кого говоря. Мисля, че няма да ми каже, но тогава тя казва:

— Всъщност отначало е било барака в двора. Съвсем обикновена барака дванайсет на дванайсет от стомана с винилово покритие. Той обаче добавил звукоизолирано прозорче на тавана и много дебела изолация в стените, плюс един слой олово, защото оловото поглъща всички звуци. А, също и секретна врата с код. Перчи се колко добре се е справил.

Следобедът върви бавно.

Прочитаме всичките ни книги с картинки в студа. Светло е, но Прозорче е някак различно днес. Има черно нещо като око.

— Виж, Мам.

Тя поглежда нагоре и се усмихва.

— Листо е.

— Защо?

— Вятърът сигурно го е откъснал от някое дърво и е паднало на стъклото.

— Истинско дърво в Навън?

— Да. Виждаш ли? Това е доказателство. Целият свят е там навън.

— Да поиграем на Бобово стъбло. Ще сложим столчето ми тук върху Маса… — Тя ми помага да го направя. — После Боклук върху стола. После ще се покатеря чак до горе…

— Така е опасно.