Стая

— Не е, ако застанеш на Маса и държиш Боклук така, че да не се катурна.

— Хмм — казва Мам, което си е почти „не“.

— Нека поне да опитаме, а? Моля те, моля те.

Става идеално, изобщо не падам. Заставам върху Боклук и направо успявам да хвана корковите ъгли на Покрив, където стават наклонени при Прозорче. На стъклото му има нещо, което никога преди не съм виждал.

— Восъчна пита — казвам на Мам и го погалвам.

— Това е поликарбонова мрежа — казва тя, — не може да се скъса. Някога стоях там и дълго я гледах, преди да се родиш.

— Листото е черно и има дупки.

— Мда, май е умряло, от миналата зима.

Виждам синьо около него, това е небето, с малко бяло по него, което Мам казва, че са облаци. Гледам през восъчната пита, гледам ли гледам, но виждам само небето. В него няма нищо като кораби или влакове, или коне, или момичета, или небостъргачи, които да се носят наоколо.

Когато слизам от Боклук и стола, бутам ръката на Мам.

— Джак…

Скачам на Под сам-самичък.

— Лъжа, лъжа, погледни си носа, няма никакво Навън.

Тя започва да обяснява още, но аз си мушкам пръстите в ушите и крещя:

— Ла-ла-ла-ла-ла-лааа.

Играя си само аз с Джип. Почти плача, ама се преструвам, че не.

Мам претърсва Шкаф, удря консерви, май я чувам да брои. Брои какво ни е останало.

Вече ми е суперстудено, ръцете ми са вкочанено под чорапите върху тях.

За вечеря все повтарям дали може да изядем последните овесени ядки, така че накрая Мам казва „добре“. Разсипвам малко, защото не си чувствам пръстите.

Тъмното се връща, но Мам държи всичките песнички в главата си от „Голяма книга с песнички“. Искам „Портокали и лимони“, любимата ми реплика е „Не знам, казва голямата камбана на Бам“, защото е дебело като лъв. Също и вертолетът, дето идва да ти отсече главата.

— Какво е вертолет?

— Сигурно нещо върти вятър.

— Не мисля — обяснявам й. — Това е летателно средство с перки, които се въртят много бързо и отсичат глави.

— Гадост.

Не ни се спи, но няма много за правене, като не виждаме. Седим на Креватчо и си измисляме наши песнички с рими.

— Нашият приятел Щърбел много се гърбел.

— Нашите приятели Таласъмчета носели смешни налъмчета.

— Много добра — казвам на Мам. — Нашата приятелка Грейс обичвала да пътува с рейс.

— Обичала — поправя Мам. — Нашият приятел Джул много обича фасул.

— Приятелят ни Барни живее в кучкарни.

— Мамиш.

— Добре — казвам аз. — Приятелят ни чичо Пол има лош сопол.

— Веднъж скочи от мотоциклета си.

Забравих, че е истински.

— Защо е скочил от мотоциклета си?

— Без да иска. Но линейката го закара в болницата и докторите го оправиха отново.

— Разрязаха ли го?

— Не, не, само му сложиха гипс на ръката, за да не го боли.

Значи болниците също са истински, също и мотоциклетите. Главата ми ще се пръсне от всичките нови неща, дето трябва да вярвам.

Вече всичко е черно, с изключение на Прозорче, на което има някаква тъмна светлина. Мам казва, че в градовете винаги има светлина от уличните лампи и лампите в сградите, и прочее.

— Къде е градът?

— Ей там, отвън — казва тя и сочи Стена на Креватчо.

— Погледнах през Прозорче, но не го видях.

— Ами да, затова ми се ядоса.

— Не съм ти ядосан.

Тя ми връща целувката.

— Прозорче гледа право нагоре. Повечето неща, за които ти разказвам, са на земята, така че за да ги видиш, ти трябва прозорец, който гледа настрани.

— Може да помолим за страничен прозорец за Неделно лакомство.

Мам като че ли се засмива.

Забравих, че Стария Ник повече няма да идва. Може би моята близалка беше последното Неделно лакомство завинаги.

Май ще заплача, но от мен излиза огромна прозявка.

— Лека нощ, Стая — казвам аз.

— Време ли е вече? Добре. Лека нощ — пожелава Мам.

— Лека нощ, Лампа и Балон. — Чакам Мам, но тя не казва други. — Лека нощ, Джип, и лека нощ, Дистанционно. Лека нощ, Черга, и лека нощ, Одеялчо, и лека нощ, Буболечки, и стойте далеч.

* * *

Буди ме някакъв шум отново и отново. Мам не е в Креватчо. Има малко светлина, въздухът е все още леден. Поглеждам над ръба, тя е по средата на Под и прави туп-туп-туп с ръка.

— Какво е направил Под?

Мам спира, въздиша дълго.

— Трябва да удрям нещо — казва тя, — но не искам да счупя нещо.

— Защо не?

— Всъщност много бих искала да счупя нещо. С удоволствие всичко бих счупила.

Не я харесвам такава.

— Какво има за закуска?

Мам ме поглежда. После става и отива при Шкаф, и вади един геврек, мисля, че е последният.

Тя хапва само четвърт от него, не е много гладна. Издишаме и дъхът ни е мъглив.

— Това е, защото днес е по-студено — казва Мам.

— Ти каза, че няма да стане по-студено.

— Извинявай, сгреших.

Довършвам геврека.

— Все още ли имам Баба и Дядо, и Чичо Пол?

— Да — казва Мам, усмихва се леко.

— Те в Рая ли са?

— Не, не. — Смръщва устни. — Поне не мисля. Пол е само три години по-голям от мен, той е на… иха, трябва да е на двайсет и девет.

— Всъщност той е тук — прошепвам. — Крие се.

Мам се оглежда.

— Къде?

— В Подкреватчо.

— О, трудно трябва да му е било да се побере. Освен това те са трима и са доста едри.

— Колкото хипопотами?

— Не чак толкова.

— Може би са… в Гардеробчо.

— При роклите ми?

— Ами да. Като чуваме тракане, те бутат закачалките.

Лицето на Мам е празно.