Стая

— Какво ще кажете да взема няколко чинии и да ги занеса в стаята ви? — казва Норийн.

Мам плесва маската пак на носа си.

— Добре, хайде.

Мисля, че е ядосана.

Държа се за стола.

— А Великдена?

— Какво?

Посочвам го.

Доктор Клей открадва яйцето и аз замалко да извикам.

— Ето — казва той, пуска го в джоба на халата ми.

Стълбите са повече трудни нагоре, така че Мам ме носи.

Норийн казва:

— Нека аз, може ли?

— Добре сме — казва Мам и почти крещи.

Мам затваря нашата врата Номер Седем много добре, след като Норийн си отива. Можем да свалим маските, когато сме само ние, защото имаме същите микроби. Мам се опитва да отвори прозореца, удря го, но той не иска.

— Може ли да бозна вече?

— Не си ли искаш закуската?

— После.

Така че лягаме и аз бозкам, лявата, вкусно.

Мам казва, че чиниите не са проблем, синьото не отива върху храната, кара ме да го потъркам с пръст, за да видя. Също и вилиците, и ножовете, металът е странен на пипане без бели дръжки, но всъщност не боли. Има сироп, който е за слагане върху палачинките, но аз не ги искам мокри. Хапвам малко от всичките храни и всичките е хубави, освен сосът на бърканите яйца. Шоколадовият Великден е стопен вътре. Двойно повече шоколаден е от бонбоните, които съм получавал за Неделно лакомство, най-хубавото нещо, което някога съм ял.

— О! Забравихме да кажем благодаря на бебето Исус — казвам на Мам.

— Ще кажем сега, той няма да се сърди, че сме закъснели. После аз правя голяяямо оригване.

После заспиваме пак.

* * *

Когато вратата чука, Мам пуска доктор Клей вътре, слага си пак маската и моята. Той вече не е толкова страшен.

— Как си, Джак?

— Добре.

— Дай пет?

Найлоновата му ръка е вдигната и той маха с пръсти, аз се преструвам, че не виждам. Няма да му дам пръстите си, трябват си ми.

Той и Мам говорят за неща като защо тя не може да заспи, „тахикардия“ и „повторно преживяване“.

— Опитай тези, само едно, преди лягане — казва той и написва нещо на бележника си. — А противовъзпалителни може да свършат по-добра работа за зъбобола ти…

— Може ли да си държа лекарствата при мен, моля, вместо сестрите да ми ги дават едно по едно, все едно съм болна?

— А, това не би трябвало да е проблем, стига да не ги оставяш да се търкалят из стаята.

— Джак знае, че не бива да си играе с хапчета.

— Всъщност имах предвид някои от пациентите ни, които са злоупотребявали с различни вещества. А сега за теб имам вълшебна лепенка.

— Джак, доктор Клей говори на теб — казва Мам.

Лепенката е за на ръката ми и кара част от нея да е все едно не е там. Също е донесовал и яки тъмни очила да носим, като е прекалено ярко в прозорците, моите са червени, на Мам са черни.

— Като рап звезди — казвам й аз. Стават по-тъмни, като сме извън Навън, и по-светли, ако сме вътре в Навън. Доктор Клей казва, че очите ми са суперостри, но още не са свикнали да гледат надалече, трябва да ги разтягам през прозореца. Никога не съм знавал, че в очите ми има мускули, слагам пръсти да ги натисна, но не ги усещам.

— Как е лепенката — казва доктор Клей, — усещаш ли още? — Той я отлепва и ме пипва отдолу, виждам му пръста, но не го усещам. После най-лошото нещо, той вади игли и казва, че съжалява, но ми трябват шест инжекции, за да не хвана ужасни болести, затова е лепенката, за да не ми болят иглите. Шест не е възможно, тичам в тоалетната, дето е част на стаята.

— Могат да те убият — казва Мам и ме влачи обратно при доктор Клей.

— Не!

— Говоря за микробите, не за инжекциите.

Пак е не.

Доктор Клей казва, че съм смел, ама не съм, изхарчих си смелото да изпълнявам план „Б“. Пищя и пищя. Мам ме държи на скута си, докато той забива иглите отново и отново, и те болят, защото той махна лепенката, аз плача за нея и накрая Мам ми я слага пак.

— Приключихме засега, обещавам. — Доктор Клей слага иглите в кутия на стената, наречена „Остри предмети“. Носи ми близалка в джоба си, оранжева, но аз съм ял вече много. Казва, че мога да си я запазя за друг път.

— … в много отношения той е като новородено, независимо от забележително напредналата му грамотност — казва той на Мам. Слушам силно, защото аз съм „той“. — Освен имунните проблеми е вероятно да се появят проблеми в областта на, да видим, социалната адаптация, естествено, сенюрната модулация — филтрирането и сортирането на всички стимули, които ще го залеят — плюс трудностите с пространственото възприятие…

Мам пита:

— Затова ли непрекъснато се удря в разни неща?

— Именно. Толкова добре е познавал затворената си среда, че не му се е налагало да се научи да преценява разстоянията.

Мам държи главата си в ръце.

— Мислех, че е добре. Повече или по-малко.

Не съм ли добре?

— Можете да гледате на това като…

Той спира, защото се чува чукане, когато отваря, е Норийн с нов поднос.

Аз се оригвам, коремът ми е все още пълен от закуска.