Стая

— Да, сега вече знам. Налепихме плакати из целия град, Пол направи уебсайт. Полицията говори с всичките ти познати от колежа и гимназията, за да разбере дали не си се движила с някого, когото ние не познаваме. Непрекъснато ми се струваше, че те виждам, много беше мъчително — казва Баба. — Спирах до разни момичета и натисках бясно клаксона, но те се оказваха непознати. За рождения ти ден винаги приготвях любимото ти, в случай че се появиш изневиделица, помниш ли моята шоколадова торта с банани?

Мам кима. По лицето й има сълзи.

— Не можех да спя без хапчета. Всичко това ме преяждаше, не беше честно спрямо брат ти. Знаеш ли… ах, откъде да знаеш? — Пол си има дъщеря, вече е почти на три и седи на гърне. Майка й е прекрасна, рентгеноложка е.

Говорят още много, ушите ми се изморяват от слушане. После влиза Норийн с хапчета за нас и чаша сок, който не е портокал, ябълка е и е най-хубавият, който съм пил.

Баба вече си отива в къщата. Чудя се дали спи в хамака.

— Да… Лио може да се покаже само да каже здрасти — казва тя, като е вече до вратата.

Мам не казва нищо. После:

— Може би другия път.

— Както искаш. Докторите казаха малко по малко.

— Малко по малко какво?

— Всичко — Баба се обръща към мен: — Е, Джак, знаеш ли думата „чао-чао“?

— Аз всъщност знам всички думи — казвам й аз.

Това я кара да се смее ли смее.

Целува си нейната ръка и я издухва към мен.

— Хващаш ли?

Мисля, че иска да се правя все едно хващам целувката, така че я хващам и тя се радва, има още сълзи.

— Тя защо се смя, че знам всички думи, като не се шегувах? — питам Мам после.

— О, няма значение, винаги е хубаво да караш хората да се смеят.

В 06:12 Норийн донася още един съвсем различен поднос, който е вечеря. Мам казва, че можем да вечеряме в пет и нещо или шест и нещо, че дори седем и нещо. Има зелено хрупаво нещо, наречено маруля, което е много силно на вкус, харесват ми картофите с хрупкави ръбчета и месцата с ивици по тях. В хляба има някакви неща, дето ми стържат на гърлото, опитвам се да ги извадя, ама пък стават дупки, Мам казва да го оставя. Има ягоди, дето са с райски вкус, откъде Мам знае какъв му е вкусът на Рая? Не можем да изядем всичко. Мам казва, че повечето човекове най-често преяждат, ние трябва да ядем каквото ни харесва, а останалото да оставяме.

Любимото ми в Навън е прозорецът. Всеки път е различен. Една птица минава точно пред него ииууу, не знам каква беше. Сенките пак са много дълги, моята маха чак отсреща върху зелената стена. Гледам как лицето на Господ пада бавно-бавно, сега е оранжево, а облаците са всякакви цветове, после има ивици и тъмното почва да идва малко по малко и преставам да го виждам.

* * *

Аз и Мам само се бутаме през нощта. На третия път като се събуждам, искам Джип и Дистанционно, но те не са тук.

Сега никой не е в Стая, само нещата ни, всичко лежи супермирно и пада прах, защото аз и Мам сме в Клиниката, а Стария Ник е в затвора. Трябва да остане завинаги затворен.

Спомням си, че съм с пижамите с космонавтите. Докосвам си крака през плата, не го чувствам като мой. Всичките ни неща, дето си бяха наши, са заключени в Стая, освен тениската ми, която Мам изхвърли на боклука тук. Вече и нея я няма, проверих преди лягане, сигурно някой чистач я е отнесъл. Мислех си, че това означава човек, който е по-чист от всички останали, но Мам казва, че е човек, който чисти. Мисля, че те са невидими като елфи. Ще ми се чистачът да си ми донесе тениската, ама Мам само ще се раздразни пак.

Трябва да сме в света, никога вече няма да се върнем в Стая, Мам казва, че така стоят нещата и аз трябва да се радвам. Не знам защо не можем да се върнем дори само за да спим. Чудя се дали завинаги трябва да останем в това място Клиниката, или можем да идем и в други в Навън, като къщата с хамака или при истинския Дядо, ама той е чак в Австралия, което е прекалено далече.

— Мам?

Тя простенва.

— Джак, тъкмо взех да заспивам…

— Колко дълго сме тук?

— Минали са само двайсет и четири часа. Просто ти се струват повече.

— Ама не… колко дълго още ще бъдем тук, след сега? Колко дни и нощи?

— Всъщност не знам.

Ама Мам винаги всичко знае.

— Кажи ми.

— Шшш.

— Ама колко дълго?

— Само малко. Сега тихо, до нас има други хора, нали помниш, пречиш им да спят.