Стая

— А, да — казвам аз. — Знам я от Телевизор. — Харесва ми въртенето, но после сме отвън и светлината ме боли през очилата и вятърът ме удря по лицето, трябва да си вляза вътре.

— Всичко е наред — повтаря Мам.

— Не ми харесва — въртенето е заседнало, не се върти, изплюва ме навън.

— Хвани ме за ръка.

— Вятърът ще ни разкъса.

— Това е само лек бриз — казва Мам.

Светлината не е като в прозорец, идва отвсякъде около страните на яките ми очила, не беше така по време на Голямото ни измъкване. Прекалено много ужасен блестеж и свеж въздух.

— Кожата на Мам изгаря.

— Всичко е тип-топ — казва Норийн. — Големи, бавни вдишвания, браво на момчето.

Какво му е браво на момчето? Тук няма никакви вдишвания. На очилата ми има петна, гърдите ми правят бум-бум-бум и вятърът е толкова силен, че нищо не чувам.

Норийн прави нещо странно, издърпва ми маската и слага на лицето ми друга хартия. Аз я бутам с лепкавите си ръце.

Доктор Клей казва:

— Не съм сигурен, че е много до…

— Дишай в плика — казва ми Норийн.

Дишам, топло е, само правя всмукване и изсмукване.

Мам ме държи за раменете, казва:

— Хайде да се прибираме.

В Стая Номер Седем бозвам малко на леглото, още с обувките и лепкавото. По-късно идва Баба, този път й познавам лицето. Тя е донесовала книги от къщата й с хамака, три за Мам без картинки, на които много се радва, и пет за мен с картинки, Баба дори не знаеше, че пет ми е любимото число. Казва, че тези са били на Мам и на Чичо Пол, когато са били деца, не мисля, че лъже, но е трудно да вярвам, че Мам някога е била дете.

— Искаш ли да седнеш в скута на Баба да ти почета от някоя?

— Не, благодаря.

Има „Гладната гъсеница“ и „Всеотдайното дърво“, и „Давай, Куче, давай“, и „Лоракс“, и „Зайчето Питър“, разглеждам всички картинки.

— Сериозно ти говоря, с всички подробности — казва Баба на Мам много тихо, — мога да го понеса.

— Съмнявам се.

— Готова съм.

Мам продължава да клати глава.

— Какъв е смисълът, мамо? Вече свърши, вече съм от другата страна.

— Но, миличка…

— Всъщност предпочитам да не се сещаш за всички онези неща всеки път като ме погледнеш, разбираш ли?

Още сълзи се търкалят по Баба.

— Миличка — казва тя, — единственото, което си мисля, като те погледна, е алелуя.

Когато си тръгва, Мам ми чете онази за зайчето, то е Питър, ама не като свети Петър. Носи старомодни дрехи и един градинар го преследва, не знам защо си прави труда да краде зеленчуци. Краденето е лошо, но ако аз бях крадльо, щях да крада хубави неща като коли и шоколади. Не е много чудесна книга, но е чудесно да си имам толкова много нови. В Стая имах пет, но сега е плюс пет, което прави десет. Всъщност сега старите книги ги нямам, така че май имам само новите пет. Онези в Стая може би вече не са на никого.

Баба остава само малко, защото имаме друг посетител, това е нашият адвокат Морис. Не знаех, че имаме адвокат като в Планетата на съда, където човековете крещят и съдията удря с чука. Срещаме се с него в стая в не на горния етаж, има маса и мирише на сладко. Косата му е суперкъдрава. Докато той и Мам си говорят, аз упражнявам да си духам носа.

— Онзи вестник, който е отпечатал снимката ви от пети клас например — казва той, — тук бихме имали основания да претендираме за нарушаване на личното пространство.

Това „ви“ е Мам, не аз, все по-добре различавам.

— Искате да кажете като съд? В момента това изобщо не ме интересува — казва му тя. Аз й показвам кърпичката с издуханото в нея, тя вдига палци.

Морис кима много.

— Просто казвам, че трябва да помислите за бъдещето, вашето и на сина ви. — Тук аз съм синът. — Да, „Къмбарланд“ засега не искат плащане, а аз създадох фонд за вашите фенове, но трябва да ви кажа, че рано или късно ще започнат да пристигат сметки, каквито дори не сте си представяли. Рехабилитация, модерни терапии, жилище, разходи за образование и за двама ви…

Мам търка очи.

— Не искам да ви пришпорвам.

— Казахте… моите фенове?

— Ами да — казва Морис. — Потокът от дарения е непрекъснат, по един чувал на ден.

— Чувал какво?

— Какво ли не. Взех някои неща напосоки… — Вдига голяма найлонова торба от зад стола си и изважда разни пакети.

— Отворили сте ги — казва Мам и гледа в пликовете.

— Повярвайте ми, тези неща е най-добре да се проверяват. — Л-А-Й-Н-А и това е само за начало.

— Защо ни е изпратил някой ако? — питам Мам.

Морис гледа изумено.

— Знае много думи — осведомява го тя.

— А, питаш ме защо, Джак? Защото там има много откачалки.

Мислех, че откачалките са тук в Клиниката да им се помага.

— Но повечето неща, които идват, са от доброжелатели — казва той. — Шоколади, играчки, такива неща.

Шоколади!

— Реших да ви донеса първо цветята, защото асистентката ми получава главоболие от тях.

Вдига много цветя в найлоново невидимо, това било миришело.

— Какви играчки са играчките? — прошепвам аз.

— Виж, ето една — казва Мам и я изважда от един плик. Малък дървен влак. — Не дърпай така.

— Извинявай — тутукам го по масата и надолу по крака, и по пода, и нагоре по стената, която е синя в тази стая.

— Силен интерес от няколко национални телевизии — казва Морис, — може да помислите за книга по-нататък…