Стая

— Часът е девет и петдесет и седем. — Много е малък за Мам, само за мен е, Норийн ми показва как да затегна лентата на китката си.

— Всеки ден подаръци, ще се разглези — казва Мам и си вдига маската, за да си издуха пак носа.

— Доктор Клей заръча да получава всичко, което му дава някакво чувство за контрол — казва Норийн. Като се усмихва, очите й се сбръчкват. — Сигурно вече тъгувате за дома?

— За дома? — гледа я Мам неразбиращо.

— Извинявайте, не исках да…

— Не беше дом, беше звукоизолирана килия.

— Не прозвуча както исках, извинете ме — казва Норийн.

Отива си бързо. Мам не казва нищо, само пише в тетрадката си.

Ако Стая не е била дом, това означава ли, че си нямаме?

Тази сутрин давам на доктор Клей пет, той много се радва.

— Струва ми се малко смехотворно да продължаваме да носим тези маски, при условие че вече хванахме настинка — казва Мам.

— Ами — казва той — има и по-лоши неща.

— Е, да, но така или иначе непрекъснато ги вдигаме, за да си духаме носовете…

— Вие решавате — свива рамене той.

— Сваляй маската, Джак — казва ми Мам.

— Урааа.

Слагаме ги в боклука.

Пастелите на доктор Клей живеят в кутия от картон, на която пише: „120“, точно колкото са вътре. Имат страхотни имена, написани с малки букви по страните като „Атомна мандарина“ и „Кафяво мече“, и „Зелена гъсеница“, и „Открит космос“, дето никога не съм знавал, че си има цвят, също „Планинско величие лилаво“ и „Розов тормозов“, и „Яко жълто“, и „Безкрайно небесно синьо“. Някои са написани грешно нарочно, на шега, като „Бледоморален“, на това не е много смешно си мисля аз. Доктор Клей казва, че мога да използвам колкото искам, ама аз избирам само петте, с които знам да оцветявам, като онези в Стая, син и зелен, и оранжев, и червен, и кафяв. Той пита дали мога да нарисувам Стая, ама аз вече правя космическа ракета с кафяво. Има даже бял пастел, той невидим ли ще е?

— Ами ако хартията беше черна — казва доктор Клей — или пък червена? — Намира ми черна страница да опитам и е прав, на нея виждам бялото. — Какъв е този квадрат около ракетата?

— Стени — казвам му. Там е бебето аз, дето съм момиче и маха чао-чао, и бебето Исус, и Йоан Кръстител, те нямат дрехи, защото е слънчево с Жълтото лице на Господ.

— Това на рисунката майка ти ли е?

— Тя е най-долу и си подремва.

Истинската Мам се засмива леко и си издухва носа. Това ми спомня да издухам и моя, защото капе.

— А мъжът, когото наричаш Стария Ник, той там ли е някъде?

— Добре, той може да е ей тук в този ъгъл в килията си. — Правя го зад много дебели решетки, той ги е захапал. Има десет решетки, най-силното число, дори ангел не може да ги прогори и отвори с горелката си, а Мам казва, че никой ангел така или иначе няма да си пусне горелката заради лош човек. Показвам на доктор Клей колко много броене мога чак до 1 000 029 и дори повече, ако искам.

— Познавам едно момченце, дето брои едни и същи неща отново и отново, когато е изнервено, не може да спре.

— Какви неща?

— Чертите по тротоара, копчета, такива работи.

Според мен това момче по-добре да си брои зъбите, защото те са си винаги там, освен ако не изпадат.

— Все говорите за страх от раздяла — казва Мам на доктор Клей, — но аз и Джак няма да се разделяме.

— Да, но вече не сте само двамата, нали?

Тя дъвче уста. Говорят си за социална „реинтеграция“ и „самообвинение“.

— Най-хубавото, което сте направили, е, че сте го измъкнали рано — казва доктор Клей. — На пет са все още пластични.

Не съм пластичен, аз съм истинско момче.

— … може би достатъчно малък, за да забрави — казва той, — което би било истинска благодат.

Това май е „благодаря“ на испански.

Искам да си играя още с куклата момче с изплезения език, но времето свършва, доктор Клей трябва да си играе с госпожа Гарбър. Казва, че може да заема куклата до утре, но тя пак ще си е на доктор Клей.

— Защо?

— Ами защото всичко на света си е на някого.

Като шестте ми нови играчки и новите ми пет книги, а и Зъб е мой, мисля, защото Мам вече не го искаше.

— Освен нещата, които споделяме с другите — казва доктор Клей, — като например реките и планините.

— Улицата?

— Точно така, всички можем да използваме улицата.

— Аз тичах по улицата.

— Да, когато бягаше.

— Защото не бяхме негови.

— Точно така — усмихва се доктор Клей. — Знаеш ли ти на кого си, Джак?

— Аха.

— На себе си.

Всъщност греши, аз съм на Мам.

Клиниката все има още места, като например има стая с гигантромен Телевизор и аз подскачам на място с надеждата, че може да дават „Дора“ или „Спондж Боб“, не сме се виждали отдавна, ама има само голф, а трима стари човекове, на които не им знам имената, гледат.

В коридора си спомням и питам:

— За какво е „благодат“?

— Ъ?

— Доктор Клей каза, че съм ластичен и ще забравя.

— Ааа — казва Мам. — Той смята, че скоро вече няма да помниш Стая.

— Да, бе — гледам я аз невярващо. — Трябва ли да забравя?

— Не знам.

Сега все това повтаря. Вече е далеч напред, при стълбите, трябва да тичам, за да я настигна.

След обяд Мам казва, че е време да опитаме пак да отидем в Навън.