Стая

Мисля си за Цвете. Никога не сме го рязовали, давахме му да расте колкото си иска, а то вместо това умря.

— Аз не съм дърво, аз съм момче.

— Това е само метафора — намачква вестника в боклука.

— Пише, че съм поразителен, ама това го правят трансформерите.

— Хората от вестниците пишат много неверни неща.

Човековете от вестниците, звучи като онези в „Алиса“, които са всъщност тесте карти.

— Пише, че си красива.

Мам се смее.

Всъщност е така. Толкова много лица на човекове вече видях на истинско, а нейното е най-много красивото. Трябва пак да си духам носа, кожата се зачервява и боли. Мам си изважда безболяващите, но те не спират главобола. Не мислех, че ще я боли и в Навън. Галя й косата в тъмното. Не е съвсем черно в Стая Номер Седем, Сребърното лице на Господ е в прозореца и Мам е права, изобщо не е кръг, остро е и от двете страни.

* * *

През нощта микроби вампири се носят с маски, така че да не виждаме лицата им, има и празен ковчег, който се превръща в огромна тоалетна и казанчето отмива целия свят.

— Шшш, шшш, сънуваш. — Това е Мам.

После Аджит полудява и слага акото на Раджа в пакет, за да ни го изпрати, защото съм си взел шест играчки. Някой ми чупи костите и мушка вътре в тях игли.

Будя се разплакан и Мам ми дава да бозкам много, дясната е, но е доста гъсто.

— Взех си шест играчки, не пет — казвам й.

— Какво?

— Онези, дето откачените фенове ни изпратиха, взех си шест.

— Няма значение.

— Има, взех и шестата, не я изпратих на болните деца.

— Бяха за теб, всичките бяха твои подаръци.

— Тогава защо можеше само пет да си взема?

— Можеш да вземеш колкото искаш. Сега заспивай.

Не мога.

— Някой ми е затворил носа.

— Просто сополите се сгъстяват, означава, че скоро ще се оправиш.

— Ама не мога да се оправя, като не мога да дишам.

— Ето защо Господ ти е дал уста, през която да дишаш. План „Б“ — намигва Мам.

* * *

Когато започва да става светло, си изброяваме приятелите в света, Норийн и доктор Клей, и доктор Кендрик, и Пилар, и жената с престилката, дето не й знам името, и Аджит, и Наиша.

— Те кои са?

— Мъжът и бебето с кучето, дето извикаха полицията — казвам й.

— А, да.

— Само дето мисля, че Раджа е враг, защото ми отхапова пръста. А, също и инспектор Оу, и мъжът полиция, дето не му знам името, и Капитана. Това прави десет и един враг.

— Баба и Пол, и Дийна — казва Мам.

— Бронуин братовчедка ми, само че още не я познавам. Лио, дето е Додя.

— Той е почти на седемдесет и смърди на трева — казва Мам. — Сигурно си го е хванала за утеха.

— Какво е утеха?

Вместо да ми отговори, тя пита:

— До колко стигнахме?

— Петнайсет и един враг.

— Кучето е било изплашено, все пак причината е била основателна.

Буболечките хапят с причина. Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки, Мам вече не си спомня да го казва.

— Добре — казвам, — шестнайсет. Плюс госпожа Гарбър и момичето с татуировки, и Хюго, само че ние почти не говорим с тях, това брои ли се?

— О, да.

— Тогава стават деветнайсет. — Трябва да ида да си взема още една кърпичка, по-меки са от тоалетна хартия, но понякога се късат, като се намокроват. После съм станал и готов, така че се състезаваме по обличане, аз печеля, само дето си забравям обувките.

Вече мога да слизам по стълбите много бързо по дупе туп-туп-туп, та зъбите ми тракат. Не мисля, че съм като маймуна, както казват човековете от вестниците, ама не знам, онези на Планетата на дивата природа нямат стълби.

За закуска изяждам четири пържени филии.

— Раста ли?

Мам ме гледа от горе до долу.

— С всяка изминала минута.

Отиваме да видим доктор Клей и Мам ме кара да му разкажа за сънищата си.

Той смята, че мозъкът ми вероятно прави пролетно почистване.

Аз го гледам и не разбирам.

— Сега, когато вече си в безопасност, той събира всички онези страшни мисли, които вече не ти трябват, и ги изхвърля под формата на лоши сънища. — Ръцете му пак се разтварят настрани.

Не казвам заради обноските, но всъщност той съвсем го е объркал. В Стая бях в безопасност, в Навън е страшното.

Доктор Клей вече говори с Мам за това, как тя иска да удари шамар на Баба.

— Това не е позволено — казвам аз.

Тя премигва.

— Не искам наистина. Само понякога.

— А преди да ви отвлекат, случвало ли ви се е да искате да я ударите? — пита доктор Клей.

— О, със сигурност — Мам го поглежда, после се смее като простенване. — Супер, животът ми вече се върна към нормалното.

Намираме друга стая с две неща, дето знам какво са, компютри. Мам казва:

— Отлично, ще изпратя имейли на няколко приятели.

— На кого от деветнайсетте?

— А, всъщност те са мои стари приятели, ти още не ги познаваш.

Сяда и прави щрак-щрак върху онова с буквите известно време, аз гледам. Тя се мръщи на екрана.

— Не мога да си спомня паролата.

— Какво е…?

— Такава съм… — покрива си устата. Диша стържещо през носа. — Както и да е. Ей, Джак, хайде да ти намерим нещо забавно, а?

— Къде?