Стая

— Това какво е? — питам аз.

— Сграда, където хората си изпращат децата, когато са заети с други неща — казва Мам.

— Защо децата са заети?

— Не, когато родителите са заети.

— Всъщност Бронуин го обожава — казва Дийна.

— Учи езика на знаците и хип-хоп — казва Пол.

Иска да ни снима и да ги изпрати по имейл на Дядо в Австралия, който утре ще се качи на самолета.

— Не се тревожи, той няма да има проблем, само трябва да се запознае с него — казва Пол на Мам, а аз не знам кой е „той“ и кой е „него“. Също не знам и как да влизам в снимки, но Мам казва само да гледам в апарата, все едно ми е приятел, и да се усмихвам.

Пол ми показва после малкия екран, пита коя според мен е най-хубава, първата или втората, или третата, ама те са еднакви.

Ушите ми са изморени от всичкото говорене.

Когато си отиват, си мислех, че сме си само двамовете пак, но Баба влиза и прегръща Мам дълго и ми издухва още една целувка от съвсем близо, та усещам духането.

— Как е любимият ми внук?

— Това си ти — казва ми Мам. — Какво казваш, когато някой те попита как си?

Пак обноски.

— Благодаря.

И двете се смеят, пак съм направил смешка, без да искам.

— Много добре, тогава и аз благодаря — казва Баба.

— Много добре, тогава и аз благодаря.

— Освен ако не си добре, разбира се, тогава може да кажеш: „Днес не съм на сто процента“. — Обръща се пак към Мам: — А, между другото, Шарън, Майкъл Кийлър, Джойс как му беше името… всичките се обаждаха.

Мам кима.

— Нямат търпение да те посрещнат отново.

— Аз… лекарите казват, че още не съм съвсем готова за посещения — казва Мам.

— Да, разбира се.

Мъжът Лио е на вратата.

— Може ли да влезе само за мъничко? — пита Баба.

— Все едно — отговаря Мам.

Той ми е Доведен дядо, така че Баба казва, че може да му викам Додя, не знаех, че тя знава думи-сандвичи. Той мирише странно като пушек, зъбите му са изпоразкривени, а веждите му са на всички посоки.

— Защо всичката му коса е на лицето, а не на главата?

Той се смее, макар че аз шепна на Мам.

— И аз това питам — казва той.

— Запознахме се по време на един уикенд за индийски масаж за глава — казва Баба. — Избрах го заради най-гладката работна повърхност. — И двамовете се смеят, Мам обаче не.

— Може ли да бозна? — питам аз.

— След минутка — казва Мам, — като си отидат.

— За какво говори? — пита Баба.

— Няма значение.

— Мога да повикам сестрата.

Мам клати глава.

— Има предвид кърмене.

Баба я гледа изумено.

— Да не искаш да кажеш, че още…

— Нямаше причина да спирам.

— Да, затворени в онова място, предполагам всичко е било… ама дори така, пет години…

— Не знаеш за какво говориш.

Устата на Баба е нацупена надолу.

— Не е да не съм питала.

— Мамо…

Додя се изправя.

— Най-добре да ги оставим да си починат вече.

— Сигурно — казва Баба. — Чао-чао тогава, до утре…

Мам пак ми чете „Всеотдайното дърво“ и „Лоракс“, но тихичко, защото гърлото я боли, а също и главата. Бозвам, даже много вместо вечеря, Мам заспива по средата.

Харесва ми да й гледам лицето, когато не знае.

Намирам сгънат вестник, посетителите сигурно са го донесовали. Отпред има мост, счупен на две, чудя се дали е вярно. На другата страница има една на мен и Мам, и полицията, откогато тя ме носеше в Участък. Пише: „Надежда За Момчето Бонзай“. Отнема ми малко време да разбера думите.

Той е, „Джак Чудото“ за персонала на специалната клиника „Къмбарланд“, чиито сърца са вече спечелени от дребничкия човек, който в събота вечерта се запозна с един напълно нов свят. Поразителният дългокос Малък принц е продукт на серийното насилване на красивата си млада майка от Трола на градинската барака (заловен от щатската полиция по време на драматична акция в два сутринта в неделя). Джак за всичко казва, че е „хубаво“ и обожава Великден, но продължава да се качва и слиза по стълби на четири крака като маймуна. През всичките пет години от живота си той е бил заключен в загнила, облепена с корк тъмница, и експертите все още не могат да кажат какви или каква степен на дългосрочно забавяне на развитието…

Мам се е събудила, взема ми вестника от ръката.

— Какво ще кажеш за книжката със зайчето Питър?

— Ама това съм аз, Момчето Бонзай.

— Бозай какво? — поглежда вестника и си бута косата от лицето, после нещо като простенва.

— Какво е „бонзай“?

— Много мъничко дърво. Хората си гледат такива в саксии в къщите, подрязват ги всеки ден, за да са къдрави.