Стая

— Ако стоим само вътре, все едно изобщо не сме правили Голямото измъкване. — Звучи раздразнено, вече си връзва обувките.

После шапката и очилата, и обувките, и лепкавото нещо, уморен съм.

Норийн ни чака до аквариума.

Мам ми дава да се завъртя на вратата пет пъти. Бута ме и излизаме.

Толкова е светло, мисля, че ще запищя. После очилата ми потъмняват и нищо не виждам. Въздухът мирише странно в разранения ми нос, а вратът ми е схванат.

— Представи си, че го гледаш по телевизията — казва ми Норийн в ухото.

— Ъ?

— Опитай. — После си преправя гласа: — „Ето едно момче на име Джак, което отива на разходка с майка си и тяхната приятелка Норийн“.

Гледам го.

— Какво има Джак на лицето?

— Яки червени очила.

— Мда, точно така. Ето, всички заедно вървят през паркинга в един приятен априлски ден.

Има четири коли — червена, зелена и черна, и кафеникавозлатна. „Печена пръст“, така му се казва пастелът. Вътре в прозорците са като къщички със седалки. Едно мече виси на стъклото в червената. Погалвам носа на колата, много е гладко и студено като ледче.

— Внимавай — казва Мам, — може да се пусне алармата.

Не знаех, прибирам си ръцете под лактите.

— Хайде да отидем на тревата. — Издърпва ме малко.

Счупвам зелените иглички под обувките си. Навеждам се и потривам, не ми режат пръстите. Онзи, дето Раджа се опита да изяде, почти се е затворил. Гледам пак тревата, има клонче и листо, дето е кафяво, и нещо друго, то пък жълто.

Жужене, поглеждам нагоре, небето е толкова голямо, че почти ме смачква.

— Мам. Още един самолет!

— Реактивна диря — посочва тя. — Току-що си спомних, така се казва онази ивица.

Стъпвам върху цвете, без да искам, има сто и дори повече, не букет, както откачалките ни изпращат по пощата, растат направо по земята, също като коса по главата ми.

— Нарциси — показва Мам, — магнолии, лалета, люляк. А това ябълков цвят ли е? — Души всичко, слага ми носа върху едно цвете, но е прекалено сладко, става ми лошо. Избира един люляк и ми го дава. Отблизо дърветата са великански великани, имат нещо като кожа, ама по-грапава, когато ги галим. Намирам триъгълниково нещо, което е голямо колкото носа ми, и Норийн казва, че е камък.

— На милиони години е — казва Мам.

Откъде пък знае? Аз поглеждам отдолуто му, няма етикет.

— Ей, виж тук — коленичи Мам.

Едно нещо пълзи. Мравка.

— Недей! — викам аз и слагам ръцете си около нея като броня.

— Какво има? — пита Норийн.

— Моля те, моля те, моля те — казвам на Мам, — недей тази.

— Всичко е наред, разбира се, че няма да я смачкам.

— Обещай.

— Обещавам.

Вдигам си ръцете, мравката я няма и аз плача.

После обаче Норийн намира друга и после още една, две носят нещо между себе си, дето е десет пъти по-голямо.

Нещо друго се върти и слиза от небето, и каца пред мен, та аз отскачам назад.

— Ехе, вертолетче.

— Защо?

— Това е семенцето на ето това кленово дърво в мъничко… ммм, нещо като перки, които му помагат да стигне надалеч.

Толкова е тънко, че виждам през сухите му линийки, в средата е по-дебело кафяво. Има и дупчица. Мам го хвърля във въздуха, то се завърта и пада отново.

Показвам й друго, дето нещо не му е наред.

— То е просто единично, загубило си е другото крилце.

Хвърлям го високо и то си лети добре, прибирам си го в джоба.

Ама най-якото нещо е, че има страхотен бръмчащ шум, поглеждам нагоре и е истински хеликоптер, много по-голям от самолета…

— Хайде да се прибираме — казва Норийн.

Мам ме грабва за ръката и ме дърпа силно.

— Чакай… — казвам аз, ама ми изчезва всичкият въздух, дърпат ме между двете, носът ми тече. Когато скачаме обратно през въртящата се врата, в главата ми е размазано. Онзи хеликоптер е бил пълен с папараци, които се опитват да откраднат снимки на мен и Мам.

* * *

След дрямката настинката още не ми се е оправила. Играя си със съкровищата си, камъка и раненото ми хеликоптерче, и люляка, който се е увиснал. Баба чука с повече посетители, но чака отвън, за да не стане голяма тарапана. Човековете са двамове, казват се Чичо, дето е Пол, който има сплескана коса точно до ушите, и Дийна, дето ми е Леля, с квадратни очила и милион черни плитки като змии.

— Имаме си дъщеря, казва се Бронуин и страхотно ще се зарадва да се запознае с теб — казва ми тя. — Дори не подозираше, че си има братовчед… е, никой от нас не подозираше за теб допреди два дни, когато баба ти се обади да ни каже новината.

— Веднага щяхме да запалим колата, ама лекарите казаха… — Пол спира да говори, слага си юмрука в очите.

— Всичко е наред, мило — казва Дийна и му потърква крака.

Той си прочиства гърлото много шумно.

— Идва ми на вълни.

Аз никакви вълни не виждам.

Мам го прегръща през рамото.

— През всичките тези години е мислел, че малката му сестра сигурно е мъртва — обяснява ми.

— Бронуин? — питам аз без глас, ама тя чува.

— Не, аз, нали си спомняш. Пол ми е брат.

— Да, знам.

— Не знаех какво да… — Гласът му пак спира, издухва си носа. Мнооого по-силно е от моето духане, като слонове.

— А къде е Бронуин? — пита Мам.

— Ами — казва Дийна — мислехме, че… — Поглежда Пол.

— С Джак може да се запознаете с нея някой от идните дни. Тя ходи в „Жабките на Ли“.