Стая

Устата на Мам не е дружелюбна.

— Смятате, че трябва сами да се продадем, преди да го е направил друг.

— Не бих се изразил точно така. Предполагам, че светът има много какво да научи от вас. Цялата идея за живот без разточителство, по-наболяла не може и да бъде.

Мам избухва в смях.

Морис се смее малко никакво.

— Но, разбира се, това вие си решавате. Едно по едно.

Тя чете някои от писмата.

— „Малък Джак, ти, прекрасно момче, радвай се на всеки миг, защото го заслужаваш, защото буквално си се върнал от Ада!“

— Това кой го казва? — питам аз.

Тя обръща листа.

— Не я познаваме.

— А защо казва, че съм прекрасен?

— Чула е за теб по телевизията.

Гледам в пликовете, дето са най-дебели, за още влакчета.

— Ето, тези изглеждат добре — казва Мам и подава малка кутия шоколадови бонбони.

— Има още. — Аз съм намеривал една много голяма кутия.

— Не, тези са прекалено много, ще ни стане лошо.

На мен ми е вече лошо с настинката, така че няма да имам против.

— Тези ще ги дадем на някого — казва Мам.

— На кого?

— Може би на сестрите.

— Играчките и тем подобни мога да предам на някоя детска болница — казва Морис.

— Чудесна идея. Избери си няколко за себе си — казва ми Мам.

— Колко?

— Колкото искаш. — Чете друго писмо: — „Бог да благослови вас и вашия прекрасен син-светец, моля се да откриете всички прекрасни неща на този свят, да се сбъднат всичките ви мечти и пътят в живота ви да бъде осеян с щастие и злато“. — Слага го на масата. — Откъде ще намеря време да отговоря на всичките?

Морис клати глава.

— Онзи кучи… да го наречем обвиняемия, вече ви е отнел седем от най-хубавите години от живота. Аз лично не бих губил и секунда повече.

— Откъде сте сигурен, че са щели да бъдат най-хубавите години в живота ми?

Той свива рамене.

— Просто се опитвам да кажа… били сте на деветнайсет, нали?

Има суперяки неща, кола с колела, дето правят жжжжжж, свирка с формата на прасе, надувам я.

— Ау! Това е шумничко — казва Морис.

— Прекалено шумно — казва Мам.

Правя го още веднъж.

— Джак…

Оставям я. Намирам мек кадифен крокодил колкото крака ми, дрънкалка със звънче, клоунско лице, дето като му натисна носа, казва „хахахахаха“.

— И това не, тръпки ме побиват от него — казва Мам.

Прошепвам чао-чао на клоуна и го слагам обратно в плика му. Има нещо като квадрат с вързана за него писалка, на който мога да рисувам, но е твърда пластмаса, не хартия, също и кашон с маймуни с къдрави ръце и опашки, за да се прави верига от маймуни. Има пожарна кола, мече с шапка, която не се сваля дори като дърпам силно. На етикета снимка с бебешка глава е задраскана с линия и пише „0–3“, може би това означава, че убива бебета за три секунди?

— О, хайде, Джак — казва Мам. — Не ти трябват толкова много.

— Колко ми трябват?

— Не знам…

— Само се подпишете тук, там и там — казва й Морис.

Аз си дъвча пръста под маската. Мам вече не ми казва да не го правя.

— Колко ми трябват?

Тя вдига поглед от документите, които пише:

— Избери, ох… избери пет.

Броя, колата и маймуните, и квадрата за писане, и дървения влак, и дрънкалката, и крокодила, това прави шест, не пет, но Мам и Морис говорят и говорят. Намирам голям празен плик и слагам вътре всичките шест.

— Добре — казва Мам и хвърля останалите пакети обратно в голямата торба.

— Чакай — казвам аз. — Мога да пиша на торбата, мога да напиша „Подаръци от Джак за Болните деца“.

— Морис ще се погрижи.

— Ама…

Мам пухти.

— Имаме много неща да вършим и трябва да оставим хората да правят някои вместо нас, иначе главата ми ще експлодира.

Защо главата ще й експлодира, ако аз пиша на торбата?

Изваждам пак влакчето, слагам го в ризата си, то ми е бебето и излиза, и аз го целувам навсякъде.

— Може би през януари, най-рано през октомври може да се даде ход на делото — казва Морис.

Знам делото за сладките, Гущера трябва да пише с пръст, а когато Алиса катурва преградата на съдебните заседатели, го слага с главата надолу, без да иска, хаха.

— Не, колко време ще бъде в затвора? — пита Мам.

Говори за него — Стария Ник.

— Ами прокурорът ми казва, че се надява да е двайсет и пет до доживотна, а за федерални престъпления няма помилване — казва Морис. — Имаме отвличане със сексуална цел, незаконно задържане, множество изнасилвания, цяла батарея престъпления… — Той брои на пръсти, не наум.

Мам кима.

— А бебето?

— Джак?

— Първото. Това не се ли брои за някакъв вид убийство?

Тази приказка никога не съм я чувал.

Морис извърта уста.

— Не, ако то не е родено живо.

— Тя.

Не знам кой е „тя“.

— Тя, прощавайте — казва той. — Можем да се надяваме най-много на престъпна немарливост, дори безразсъдство…

Алиса се опитват да не я допуснат в съда, задето е повече дълга от миля. Има стихотворение, което е объркващо:

Ахо ни хванат, мене или нея,

и вас замесят в туй ужасно дело,

не се плашете! — каза той. — Ще пеем

и ще докажем черно, че е бело.19