Стая

Не виждам човекове, но те пак са си там, те са онези от столовата. В Стая никога на никого не пречех, само понякога на Мам, ако Зъб много ми болеше. Казва, че човековете са тук в „Къмбарланд“, защото са малко болни в главата, ама не много. Не могат да спят вероятно от тревожене или пък не могат да ядат, или пък си мият ръцете прекалено много, не знаех, че е възможно нещо да се мие прекалено много. Някои са си ударили главите и вече не се познават, а някои са тъжни през цялото време, дори си стържат ръцете с ножове, не знам защо. Докторите и сестрите, и Пилар, и невидимите чистачи не са болни, те са тук да им помагат. Аз и Мам също не сме болни, ние сме тук само да си починем, а и понеже не искаме папараците да ни тормозят, това са лешоядите с техните камери и микрофони. Сега сме известни, като рап звезди сме, но не сме го направили нарочно. Мам казва, че, общо взето, ни трябва малко помощ, докато оправим нещата. Не знам кои неща.

Пробвам сега под възглавница да видя дали Зъб се е превърнал в пари, ама не е. Мисля, че Феята не знае къде е Клиниката.

— Мам?

— Какво?

— Заключени ли сме?

— Не — почти го излайва. — Разбира се, че не. Защо, не ти ли харесва тук?

— Така де, трябва ли да оставаме?

— Не, не, свободни сме като птички.

* * *

Мислех си, че всичките шантави неща са се случили вчера, но днес има още много.

Трудно ми е да изкарам акото, защото коремът ми не е свикнал на толкова много храна.

Не трябва да си перем чаршафите под душа, понеже невидимите чистачи и това правят.

Мам пише в една тетрадка, която доктор Клей й даде за домашно. Аз мислех, че само децата в училище го правят, означава работа за правене вкъщи, но нали Мам каза, че Клиниката на никого не е истински дом, накрая всички си отиват у дома.

Мразя си маската, не мога да дишам през нея, ама Мам казва, че всъщност мога.

Ядем си закуската в столовата, която е стая само за ядене, човековете в свят обичат да ходят в различна стая за всяко нещо. Спомням обноски, това е, когато човековете ги е страх да не ядосат други човекове. Казвам:

— Моля, можете ли да ми дадете още палачинки?

Онази тя с престилката казва:

— Кукличка.

Не съм кукличка, но Мам прошепва, че означава, че жената ме харесва, така че трябва да я оставя да ми вика така.

Опитвам сиропа, той е суперстрашно сладък, изпивам цяла малка кутийка, преди Мам да ме спре. Казва, че е само за слагане върху палачинките, ама според мен така е гнусно.

Човекове непрекъснато идват при нея с кани кафе, тя казва не. Аз ям толкова много бекони, че обърквам бройката, когато казвам: „Благодаря ти, бебе Исус“, човековете ме гледат, защото май в Навън не го познават.

Мам казва, че когато някой се държи странно като онова дълго момче с металните неща по лицето на име Хюго, дето си тананика, или като госпожа Гарбър, дето все си чеше врата, не трябва да се смеем, освен зад лицата си, и то само ако се налага.

Никога не знам кога ще се случат разни звуци и ще ме накарат да подскоча. Много пъти не мога да видя какво ги прави, някои са тихички, като малки буболечки, но някои ми болят главата. Въпреки че всичко е винаги толкова силно, Мам все ми казва да не крещя, за да не преча на човековете. Само че често като говоря, не ме чуват.

Мам казва:

— Къде са ти обувките?

Връщаме се и ги намираме в столовата под масата, на едната има парче бекон, което изяждам.

— Микроби — казва Мам.

Нося си обувките за лентите с велкро. Тя ми казва да ги обуя.

— От тях ми болят краката.

— Не са ти по мярка ли?

— Прекалено са тежки.

— Знам, че не си свикнал, но не можеш да се разхождаш по чорапи, ами ако стъпиш върху нещо остро.

— Няма, обещавам.

Изчаква да ги обуя. В някакъв коридор сме, но не онзи горе на стълбите, Клиниката има всякакви различни части. Не мисля, че сме били тук преди, загубихме ли се?

Мам гледа навън през нов прозорец.

— Днес можем да излезем навън и да видим например дърветата и растенията.

— Не.

— Джак…

— Искам да кажа — не, благодаря.

— Свеж въздух!

На мен ми харесва въздухът в Стая Номер Седем, Норийн ни завежда обратно там. От нашия прозорец виждаме как коли паркират и отпаркират, също гълъби, а понякога и онази котка.

По-късно отиваме да си играем с доктор Клей в друга нова стая, в която има черга с дълга коса, не като Черга, която е съвсем сплескана с шарката на вълни. Чудя се дали на Черга й липсваме, дали е все още отзад в пикапа в затвора?

Мам показва на доктор Клей домашното си, говорят още за немного интересни неща като „деперсонализация“ и „жаме вю“. После аз помагам на доктор Клей да разтовари своя сандък с играчки, най-якия на света. Той говори на мобилен телефон, който не е истински.

— Радвам се да те чуя, Джак. В момента съм в клиниката. Ти къде си?

Има пластмасов банан.

— И аз — казвам аз в него.

— Какво съвпадение. Харесва ли ти тук?

— Харесва ми беконът.

Той се смее, пак не съм разбрал, че съм казал смешка.

— И на мен ми харесва беконът. Даже прекалено много.

Как може харесването да е прекалено много?

В дъното на сандъка намирам малки кукли като куче на точки и пират, и луна, и момче с изплезен език, най-любимо ми е кучето.

— Джак, той ти задава въпрос.