Стая

Слагам си яките тъмни очила, за да гледам Жълтото лице на Господ в нашия прозорец, светлината се плъзга право по рошавия сив килим.

Влиза Норийн и носи торби.

— Да бяхте почукали — Мам почти крещи, слага ми маската и после нейната.

— Съжалявам — казва Норийн. — Почуках, но следващия път ще гледам да е по-силно.

— Не, извинете ме, аз не съм… говорех с Джак. Може да съм чула, но да не съм осъзнала, че е вратата.

— Не се притеснявайте — казва Норийн.

— Има звуци от… другите стаи, чувам разни неща и не знам дали е, къде е или какво.

— Сигурно ви е малко странно.

Мам издава нещо като смях.

— Що се отнася до този младеж — казва Норийн с блеснали очи. — Искаш ли да видиш новите си дрехи?

Това не са нашите си дрехи, тези са различни в торби и ако не ни станат или не ги харесваме, Норийн ще ги върне в магазина и ще вземе нови. Аз пробвам всичко, най-много ми харесват пижамите, рошави са и са с космонавти. Като костюм на някое от момчетата в Телевизор. Има и обувки, които се захващат с грапаво нещо, което се залепва, нарича се велкро. Харесва ми да ги отварям и затварям жжжт-жжжт. Обаче е трудно да се ходи, тежки са, все едно ще ме съборят. Предпочитам да ги нося, като съм на леглото, да размахвам крака във въздуха и обувките да се бият и пак да се сдобряват.

Мам е в дънки, които са прекалено стегнати.

— Така ги носят в днешно време — казва Норийн, — ама Бог ми е свидетел, че вашата фигура е идеална за такива.

— Кой ги носи?

— Младежите.

Мам се ухилва, не знам защо. Слага риза, ама и тя е прекалено тясна.

— Това не са ти истинските дрехи — прошепвам й.

— Вече са.

Вратата казва чук, друга сестра е в същата униформа, ама с различно лице. Казва, че трябва да си сложим пак маските, защото имаме посетител. Никога преди не съм имал посетител, не знам как се прави.

Влиза един човек, който се затичва към Мам, аз скачам с юмруци, но Мам се смее и плаче едновременно, май е тъжно-весела.

— О, мамо! — Това го казва Мам: — О, мамо!

— Малкото ми…

— Върнах се.

— Да, върна се — казва посетителят. — Когато се обадиха, бях убедена, че е поредната измама…

— Липсвах ли ти? — Мам започва да се смее, ама странно.

Жената също плаче, под очите й има черни вади, чудя се защо сълзите й текат черни. Устата й е цялата кървав цвят като жените в Телевизор. Има жълтеникава коса, къса, ама не съвсем, и големи златни топчета, забити в ушите под дупката. Все още е хванала Мам здраво в ръце, три пъти е по-кръгла от нея. Никога не съм виждал Мам да прегръща някой друг.

— Дай да те видя за секунда без това глупаво нещо.

Мам си издърпва маската, усмихната, усмихната.

Жената сега гледа мен.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам на всичко това.

— Джак — казва Мам, — това е твоята баба.

Значи наистина имам такава.

— Малко съкровище. — Жената разтваря ръце, сякаш ще маха, ама не го прави. Тръгва към мен. Аз се крия зад стола.

— Много е обичлив — казва Мам, — просто е свикнал само с мен.

— Разбира се, разбира се — Бабата се приближава малко. — О, Джак, ти си най-големият малък мъж на света, ти ми върна детенцето.

Какво детенце?

— Вдигни си маската за малко — казва ми Мам.

Вдигам, после веднага пускам.

— Взел е твоята брадичка — казва Бабата.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Само като се сетя как винаги беше луда на тема деца, сама си предлагаше услугите да ги гледаш…

Говорят ли говорят. Аз поглеждам под лепенката да видя дали още има опасност пръстът ми да падне. Червените неща сега са с корички.

Влиза въздух. На вратата има лице, лице с брада навсякъде, на бузите и на брадичката, и под носа, а на главата хич.

— Казах на сестрата, че не искаме да ни безпокоят — казва Мам.

— Всъщност това е Лио — отговаря Баба.

— Здравей — Лио размахва пръсти.

— Кой е Лио? — пита Мам, не се усмихва.

— Казах му да стои в коридора.

— Но проблемо — казва Лио, после вече го няма.

— Къде е татко? — пита Мам.

— В момента в Канбера, но е на път за насам — казва Баба. — Много неща се промениха, миличка.

— Канбера?

— О, мила, сигурно ти идва малко в повече…

Оказва се, че косматият човек Лио не е истинският ми Дядо, истинският се е върнал да живее в Австралия, след като решил, че Мам е умряла и й направил погребение. Баба му се ядосала, защото нито за миг не спряла да се надява. Непрекъснато си повтаряла, че обичното им малко момиченце трябва да си има причина, за да изчезне, и някой слънчев ден ще се обади.

Мам я гледа изумено.

— Някой слънчев ден?

— Е, не е ли слънчев? — Баба махва към прозореца.

— Какви „причини“ да…?

— Ох, блъскахме си мозъците. Един социален работник ни каза, че понякога децата на твоята възраст просто си хващат партакешите и зачезват. Възможно е да е заради наркотици, прерових стаята ти…

— Бях почти пълен отличник.

— Да, така е, ти беше нашата гордост.

— Грабнаха ме от улицата.