Стая

Норийн е там, без да съм видял, пита дали искаме да вечеряме сами, или в столовата. Аз си нося всичките играчки в големия плик. Мам не знае, че са шест, не пет. Някои човекове помахват, когато влизаме, и им махам и аз, като момичето без коса и с татуировки на цялата шия. Нямам много против човековете, ако не ме докосват.

Жената с престилката каза, че чула, че съм излизал навън, не знам как ме е чула.

— Хареса ли ти?

— Не — казвам аз. — Искам да кажа — не, благодаря.

Уча много още обноски. Когато нещо е гадно на вкус, казваме, че е интересно, като дивия ориз, който щипе, все едно не е сварен. Когато си духам носа, сгъвам кърпичката, та никой да не вижда сопола, той е тайна. Ако искам Мам да слуша мен, а не някой човек друг, казвам „Извинете“, понякога повтарям „Извинете“ цяла вечност, а после като попита какво има, аз вече не помня.

Когато сме по пижами с махнати маски и аз бозвам на леглото, се сещам и питам:

— Кой е първото бебе?

Мам се навежда и ме гледа.

— Ти каза на Морис, че имало „тя“, която е направила убийство.

Тя клати глава.

— Имах предвид, че нея са я убили, един вид. — Лицето й е обърнато от мен.

— Аз ли съм го направил?

— Не! Нищо не си направил, беше година преди изобщо да се родиш — казва Мам. — Нали помниш как казвах, че като си дошъл първия път, на Креватчо, си бил момиче?

— Аха.

— Ето, за нея говорех.

Още повече съм объркан.

— Мисля, че тя се опитваше да бъде теб. Връвта… — Мам слага лице в ръцете си.

— Връвта на щората? — поглеждам я, в линиите идва само тъмно.

— Не, не, нали се сещаш за връвта, която ходи до пъпчето?

— Ти си я отрязала с Ножица и вече съм бил свободен.

Мам кима.

— Само че при момичето бебе се оплете, докато излизаше, и затова тя не можеше да диша.

— Не ми харесва тази приказка.

Тя притиска вежди.

— Чакай да довърша.

— Не ис…

— Той беше там, гледаше ме. — Мам почти крещи: — Не знаеше нищо за раждането на бебета, дори не си беше направил труда да провери в Гугъл. Усещах върха на главата й, беше хлъзгава, напъвах и напъвах, крещях „Помощ, не мога, помогни ми…“. А той просто стоеше там.

Чакам.

— Тя в корема ти ли остана? Момичето бебе?

Мам не казва нищо една минута.

— Излезе синя.

Синя?

— Така и не отвори очи.

— Трябваше да помолиш Стария Ник за лекарство за нея, за Неделно лакомство.

Мам клати глава.

— Връвта се беше оплела около шията й.

— Още ли беше вързана в теб?

— Докато той не я отряза.

— И после е била свободна?

На одеялото капят сълзи. Мам кима и плаче, но на без звук.

— Свърши ли вече? Приказката?

— Почти — очите й са затворени, но водата още се стича. — Той я взе и я погреба под един храст в задния двор. Искам да кажа само тялото й.

Била е синя.

— Онази част, която беше наистина „тя“, се върна директно в Рая.

— Рециклирала се е?

Мам почти се усмихва.

— Ще ми се да вярвам, че така е станало.

— Защо ще ти се да вярваш така?

— Може би наистина си бил ти и година по-късно опита отново и слезе обратно като момче.

— Този път наистина бях аз. Не се върнах горе.

— Няма начин — сълзите падат пак, тя ги забърсва. — Този път не го пуснах в Стая.

— Защо?

— Чух бипкането по вратата и изревах: „Изчезвай“. Обзалагам се, че това го е ядосало.

— Готова бях, този път исках да сме си само двамата с теб.

— Какъв цвят бях?

— Тъмнорозово.

— Отворих ли си очите?

— Роди се с отворени очи.

Правя най-огромно голямата прозявка.

— Сега може ли да спим?

— О, да — казва Мам.

* * *

През нощта бум падам на пода. Носът ми тече много, но не знам да го духам в тъмното.

— Това легло е прекалено малко за двама — казва Мам на сутринта. — По-удобно ще ти е в другото.

— Не.

— Какво ще кажеш да вземем матрака и да го сложим точно тук до моето легло, така че да можем да си държим ръцете?

Клатя глава.

— Помогни ми да го измислим, Джак.

— Да си бъдем двамовете в едно, ама да си прибираме лактите.

Мам си духа носа силно, мисля, че настинката е прескочила от мен на нея, само че и аз си я имам.

Споразумяваме се, че ще вляза с нея под душа, но ще си държа главата навън. Лепенката на пръста ми е паднала и не мога да я намеря. Мам ми реше косата, заплетеното боли.

Имаме четка за коса и две четки за зъби, и всичките ни нови дрехи, и малкото дървено влакче, и другите играчки, дето Мам още не е преброила, та не знае, че съм си взел шест, а не пет. Не знам къде трябва да отидат тези работи, някои на скрина, други на масата до леглото, някои в гардероба, все се налага да питам Мам къде ги е сложила.

Тя чете една от нейните книги без картини, ама аз вместо това й нося с картинките. „Много гладната гъсеница“ е суперпрахосник, яде дупки в ягодите и саламите, и всичко, и оставя останалото. Мога даже да си сложа наистина пръста в дупките, мислех, че някой е накъсовал книгата, ама Мам казва, че нарочно е направена така, за да е още по-забавно. Харесва ми „Давай, Куче, давай“, особено когато се бият с ракети за тенис.

Норийн чука на вратата и носи нещо много вълнуващо, първо са меки разтегливи обувки като чорапи, ама от кожа, второто е часовник само с числа, та да мога да го разпознавам както Часовник. Казвам: