Стая

Мърда мишката малко и изведнъж има снимка на Дора. Аз се приближавам да гледам, тя ми показва неща да щракам със стрелкичка, та да мога сам да играя играта. Слагам всички парченца от вълшебната чиния заедно и Дора и Ботичко пляскат с ръце и пеят песничка за благодаря. По-хубаво е даже от Телевизор.

Мам е с другия компютър и търси някаква книга с лица, която била ново изобретение, написва имената и то й ги показва усмихнати.

— Те много ли са стари? — питам аз.

— Повечето на двайсет и шест, като мен.

— Ама ти каза, че са стари приятели.

— Това просто означава, че съм ги познавала преди много време. Изглеждат толкова различни… — Слага си очите по-близо до снимките, мърмори неща като: „Южна Корея“ или „Вече разведена, стига бе…“.

Има друг нов уебсайт, който търси и намира, ама е за видеоклипове и песни, и разни други. Мам ми показва две котки да танцуват с обувки за балет, дето е смешно. После отива в други сайтове само с думи като „насилствено затваряне“ и „трафик“, казва дали може да я оставя да почете малко, така че аз опитвам играта с Дора пак и този път печеля Променлива звезда.

Някой стои на вратата, аз скачам. Хюго е, не се усмихва.

— Аз скайпирам в два.

— Ъ? — казва Мам.

— Аз скайпирам в два.

— Извинявай, не знам за какво…

— Скайпирам на майка ми всеки ден в два следобед, сигурно вече от две минути ме чака, записано е в графика на вратата.

В стаята ни на леглото има малка машина с бележка от Пол. Мам казва, че е като онази, която слушала, когато Стария Ник я откраднал, само че на тази има картинки, които можеш да мърдаш с пръста си и не само хиляда песни, а милион. Сложила е топченцата в ушите си, кима на някаква музика, дето не чувам, и пее тихичко, че е милион различни човекове всеки ден.

— Нека аз.

— Казва се „Горчиво-сладка симфония“, когато бях на тринайсет, непрекъснато я слушах. — Слага едно топче в моето ухо.

— Прекалено силно. — Издърпвам го.

— Внимавай с него, Джак. Подарък ми е от Пол.

Не знаех, че е нейно, тоест не мое. В Стая всичко беше наше.

— Чакай, ето „Бийтълс“, ето една стара, която може да ти хареса, отпреди около петдесет години — казва тя. — „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Объркан съм.

— Човековете не се ли нуждаят от храна и такива работи?

— Е, да, но всичко това не си струва, ако нямаш и някого да обичаш — казва Мам, прекалено силно говори, продължава да преглежда имената с пръст. — Например направен е експеримент с бебета маймуни, един учен ги взел от майките им и ги държал сам-самички в клетка… и знаеш ли какво, не пораснали правилно.

— Защо не са пораснали?

— Не, станали по-големи, но били особени, защото никой не ги е гушкал?

— Как особени?

Тя щраква и изключва машинката.

— Всъщност, Джак, извинявай, не знам защо го споменах.

— Как особени?

Мам дъвче устна.

— Болни в главите.

— Като откачалките?

Тя кима:

— Хапели се и такива работи.

Хюго си реже по ръцете, но не мисля, че се хапе.

— Защо?

Мам пухти:

— Нали разбираш, ако майките им са били с тях, щяха да са гушкали бебчетата маймуни, но защото млякото е идвало само от маркучи, те… Оказва се, че любов им трябва не по-малко от мляко.

— Тази приказка е лоша.

— Извинявай. Наистина съжалявам. Не биваше да ти казвам.

— Не, биваше.

— Но…

— Не искам да има лоши приказки, не искам да ги знам.

Мам ме прегръща силно.

— Джак, малко странно се държа тази седмица, нали?

Не знам, защото всичко е странно.

— Все обърквам нещата. Знам, че имаш нужда да бъда Мам, но сега ми се налага да си спомня и как да бъда себе си и е…

Ама аз мислех, че тя и Мам са едно и също.

Искам пак да изляза Навън, но Мам е прекалено уморена.

* * *

— Какъв ден е тази сутрин?

— Четвъртък — казва Мам.

— Кога е Неделя.

— Петък, събота, неделя…

— След три, както в Стая?

— Да, навсякъде седмицата има седем дни.

— Какво ще поискаме за Неделно лакомство?

Мам клати глава.

Следобед влизаме в микробуса, на който пише Клиника „Къмбарланд“, минаваме наистина през големите порти и тръгваме към останалия свят. Аз не искам, ама трябва да отидем да покажем на зъболекаря зъбите на Мам, дето още я болят.

— Там ще има ли човекове не наши приятели?

— Само зъболекарката и една асистентка — казва Мам. — Отпратили са всички останали, това е специално посещение само за нас.

Ние сме с шапките и яките тъмни очила, но не и слънцезащитното, защото лошите лъчи отскачат от стъклото. Позволяват ми да остана с разтегливите обувки. В микробуса има шофьор с бейзболна шапка, мисля, че е на без звук. Има специално столче върху седалката, което ме прави по-висок, за да не ми строши коланът гърлото, ако натиснем спирачки внезапно. Не ми харесва стегнатото на колана. Гледам през прозореца и си духам носа, днес е по-зеленикаво.

Много тя и много той по тротоарите, никога не съм виждал толкова много, чудя се всички ли са истински наистина, или само някои.

— Някои от жените са с дълга коса като нас — казвам аз на Мам, — но мъжете не.

— Е, някои го правят, рок звездите например. Не е правило, просто норма.

— Какво е…?

— Глупав навик, който всички имат. Искаш ли да те подстрижем? — пита Мам.

— Не.

— Не боли. Аз бях с къса коса преди… когато бях на деветнайсет.

Клатя глава: