Стая

— О, значи предпочиташ да мислиш за мен като за умряла и погребана?

Той пак поклаща глава.

— Тогава го приеми. Върнах се…

— Това е чудо — казва той.

— Върнах се, с Джак. Това са две чудеса.

Той слага ръка на дръжката на вратата.

— Точно в момента просто не мога…

— Последен шанс — казва Мам. — Седни.

Никой нищо не прави.

После Дядо отново идва до масата и сяда. Мам посочва стола до него, така че аз се качвам, макар че не искам да съм там. Гледам си обувките, съвсем са се смачкали по краищата. Дядо си сваля шапката, гледа ме.

— Радвам се да се запознаем, Джак.

Не знам кои обноски, така че казвам:

— За нищо.

По-късно с Мам сме в леглото и аз бозкам в тъмното.

Аз питам:

— Защо не искаше той да ме види? Пак ли беше грешка, като ковчега?

— Нещо такова — изпухтява Мам. — Той мисли… мислел е, че ще ми е по-добре без теб.

— Някъде другаде?

— Не, ако не беше се раждал. Представяш ли си само?

Опитвам се, но не мога.

— Тогава щеше ли пак да си Мам?

— Ами не, нямаше. Така че идеята е много тъпа.

— Той истинският Дядо ли е?

— Боя се, че да.

— Защо се бояш?

— Искам да кажа, че да, той е.

— Твоят татко откогато си била малко момиченце в хамака?

— Още от бебе, на месец и половина — казва тя. — Тогава са ме занесли у дома от болницата.

— Защо мамата с корема те оставила там? И това ли е било грешка?

— Мисля, че е била изморена. Била е млада. — Мам се изправя и сяда да си издуха носа много шумно. — Татко скоро ще се стегне.

— Какво има да стяга?

Тя като се смее.

— Искам да кажа, че ще се държи по-добре. Повече като истински дядо.

Като Додя, само че той не е истински.

Заспивам суперлесно, но се будя разплакан.

— Няма нищо, няма нищо. — Това е Мам, целува ми главата.

— Защо не гушкат маймуните?

— Кой?

— Учените, защо те не гушкат бебетата маймуни?

— О! — След секунда казва: — Може би ги гушкат. Може би бебетата маймуни се научават да харесват човешкото гушкане.

— Не, ама ти каза, че са особени и се хапят.

Мам мълчи.

— Защо учените не върнат майките маймуни и не кажат извинявай?

— Не знам защо ти разказах за това, случило се е много отдавна, преди да се родя.

Кашлям и няма на какво да си издухам носа.

— Недей да мислиш повече за бебетата маймуни, нали? Те вече са добре.

— Не мисля, че са добре.

Мам ме прегръща толкова силно, че ме заболява вратът.

— Ау!

Тя се помества.

— Джак, на света има много неща.

— Милиарди?

— Милиарди, милиарди. Ако се опитваш да ги побереш всичките в главата си, накрая ще се пръсне.

— Ама бебетата маймуни?

Чувам как диша странно.

— Да, някои от нещата са лоши.

— Като маймуните.

— И по-лоши даже — казва Мам.

— Какви по-лоши? — Опитвам се да се сетя за нещо по-лошо.

— Не сега.

— Може би като стана на шест?

— Може би.

Тя ме гушка на лъжичка.

Слушам й дишанията, изброявам десет, после десет мои.

— Мам?

— Да.

— Мислиш ли за по-лошите неща?

— Понякога. Понякога ми се налага.

— И на мен.

— Но после ги изкарвам от главата си и заспивам.

Пак ни броя дишанията. Опитвам се да се ухапя, рамото, боли. Вместо да мисля за маймуните, мисля за всички деца в Навън, как не са в Телевизор, истински са, ядат и спят, и пишкат, и акат като мен. Ако имам нещо остро и ги убода, ще им потече кръв, ако ги погъделичкам, ще се засмеят. Ще ми се да ги видя, но свят ми се завива, дето са толкова много, а аз съм само един.

* * *

— Значи разбра? — пита Мам.

Лежа в леглото ни в Стая Номер Седем, а тя само седи на ръба.

— Аз тук си дремвам, ти в Телевизор.

— Всъщност истинското аз ще е долу в кабинета на доктор Клей и ще говори с хората от телевизията — казва тя. — Само снимката ми ще бъде във видеокамерата, а довечера вече и по телевизията.

— Защо ти искаш да говориш с лешоядите?

— Повярвай ми, изобщо не искам. Просто трябва да им отговоря на въпросите веднъж завинаги, за да престанат да питат. Ще се върна съвсем скоро, става ли? Преди да си се събудил, почти е сигурно.

— Добре.

— А утре ще имаме приключение, помниш ли къде ще ни водят Пол и Дийна, и Бронуин?

— В Природонаучния музей, за да видим динозаврите.

— Точно така. — Става.

— Една песен.

Мам сяда и пее „Слез ниско, колеснице небесна“, но е прекалено бързо, а и гласът й все още стърже от настинката. Дърпа ми ръката да погледне часовника с числата.

— Друга.

— Чакат ме…

— Искам и аз да дойда — ставам и прегръщам Мам.

— Не, не искам да те виждат — казва тя и ме слага обратно на възглавницата. — Заспивай сега.

— Сам не ми се спи.

— Ще се измориш, ако не подремнеш. Пусни ме, моля те! — Мам маха ръцете ми от нея. Аз ги заплитам по-здраво, за да не може. — Джак!

— Остани.

Увивам и крака около нея.

— Слез от мен. Вече закъснявам. — Ръцете й ми натискат раменете, но аз държа още повече. — Не си бебе. Казах да слезеш.

Мам бута толкова силно, че внезапно падам, бутането й ми удря главата в масата прааас. Тя си удря ръката в устата.

Аз пищя.

— О — казва тя, — о, Джак, о, Джак, толкова съм…

— Как върви? — главата на доктор Клей е във вратата. — Екипът е готов и те чака.

Аз плача по-силно от всякога, държа си счупената глава.

— Не мисля, че ще се получи — казва Мам, гали наморавото ми лице.

— Все още можеш да се откажеш — казва доктор Клей и се приближава.