Стая

Жената си прочиства гърлото и поглежда листовете в скута си.

— Казахте, че сте се „справили“, че „доста добре сте се справили“ с отглеждането на Джак, макар че това далеч не е краят. Сега обаче имате помощта на цялото си семейство, както и на множество добри специалисти.

— Всъщност сега е по-трудно — Мам свежда поглед. — Когато светът ни беше единайсет квадратни фута, беше по-лесно да се контролира. В момента много неща плашат Джак до смърт. Но смятам за отвратителен начина, по който медиите го наричат изрод, или мъдрец идиот, или примитивен…

— Е, той е едно необикновено момче.

Мам свива рамене.

— Той просто прекара първите пет години от живота си на странно място, това е всичко.

— Не мислите, че той е бил променен… увреден… от това изпитание?

— За Джак не беше изпитание, за него просто така стояха нещата. И да, може би, но всеки от нещо е увреден.

— Със сигурност, изглежда прави гигантски крачки към възстановяването — казва жената с бухналата коса. — А преди малко казахте, че е било „по-лесно да се контролира“ Джак, когато сте били в плен.

— Не, да се контролират нещата.

— Сигурно изпитвате болезнена нужда… съвсем разбираема естествено… да сте преграда между сина си и света.

— Да, нарича се да бъдеш майка — Мам почти го изръмжава.

— А в някое отношение липсва ли ви да бъдете зад заключена врата?

Мам се обръща към Морис:

— Позволено ли й е да ми задава такива тъпи въпроси?

Жената с бухналата коса протяга ръка и Друг човек слага бутилка вода в нея, тя отпива.

Доктор Клей вдига ръка:

— Позволете… Мисля, че всички усещаме, че пациентката ми е на края на силите си, дори вече отвъд.

— Ако имате нужда от почивка, може да подновим записа по-късно — казва жената на Мам.

Мам клати глава.

— Да приключваме.

— Добре тогава — казва жената с още една от онези широки усмивки, дето е като на робот. — Бих искала да се върна към едно нещо, ако позволите. Когато Джак се е родил… някои от зрителите ни се питат дали ви е минавало дори за миг през ума да…

— Какво, да му затисна главата с възглавница?

Мам за мен ли говори? Ама то главите затискат възглавниците.

Жената размахва ръка насам-натам.

— Опазил Господ! Но обмисляли ли сте да кажете на похитителя си да отнесе Джак?

— Да го отнесе?

— Да речем, да го остави пред някоя болница, за да може да го осиновят. Както е станало със самата вас; имали сте щастливо детство, доколкото ми е известно.

Виждам как Мам преглъща.

— Защо бих искала да го сторя?

— Ами за да може той да е свободен.

— Свободен, далеч от мен?

— Разбира се, това би било жертва… най-голямата жертва… но ако Джак можеше да има нормално, щастливо детство със семейство, което го обича?

— Той имаше мен. — Мам изговаря думите една по една: — Имаше детство с мен, независимо дали го наричате нормално, или не.

— Но вие сте знаели от какво го лишавате — казва жената. — С всеки изминал ден той е имал нужда от по-широк свят, а единственият, който сте можели да му предложите, се е смалявал. Сигурно сте се измъчвали от спомена за всички неща, които Джак дори не е можел да поиска. Приятели, училище, паркове, плуване, въртележки по лунапарковете…

— Защо всички сте се хванали за тези лунапаркове? — Гласът на Мам е много дрезгав: — Аз като дете ги ненавиждах.

Жената се засмива леко.

Сълзи се стичат по лицето на Мам, тя вдига ръце, за да ги хване. Аз слизам от стола си и тичам към нея, нещо пада тряяяс, стигам до Мам и я прегръщам цялата, а Морис крещи:

— Момчето не може да се показва…

* * *

На сутринта се будя, а Мам я Няма.

Не знаех, че ще има такива дни и в света. Разтърсвам й ръката, но тя само простенва леко и си мушка главата под възглавницата. Толкова съм жаден, намествам се близо, за да се опитам да бозкам, но тя не иска да се обърне да ми даде. Оставам сгушен до нея сто часа.

Не знам какво да правя. В Стая, когато Мам беше да я Няма, аз можех да си стана и сам да си направя закуска, и да гледам Телевизор.

Подушвам, няма нищо в носа ми, май съм си загубил настинката.

Отивам да издърпам връвта, за да накарам щората да се отвори малко. Блести, светлината отскача от прозореца на една кола. Един гарван прелита и ме изплашва. Не мисля, че на Мам светлината й харесва, така че връщам връвта обратно. Коремът ми прави кърррррр.

После си спомням звънеца до леглото. Натискам го, нищо не се случва. Ама след минута вратата прави чук-чук.

Отварям я съвсем мъничко, Норийн е.

— Здравей, миличък, как си днес?

— Гладен. Мам я Няма — прошепвам й.

— Тогава хайде да я намерим, а? Сигурна съм, че е отскочила някъде само за минута.

— Не, тя е тук, ама не съвсем.

Лицето на Норийн става цялото объркано.

— Виж — посочвам леглото. — Днес е ден, в който няма да става.

Норийн вика Мам по име и пита дали е добре.

Аз прошепвам:

— Недей да й говориш.

Тя вика Мам още по-силно:

— Да ви донеса ли нещо?

— Оставете ме да спя. — Никога не съм чувал преди Мам да казва нищо, когато е била да я Няма, гласът й е като на чудовище.