Стая

Само Пол ще ходи в мола, но казва, че не знае какво да избере, така че вместо него ще отиде Дийна, ама пък Бронуин започва да повтаря: „Аз с Мама, аз с Мама“. Затова накрая ще ходи Дийна, която ще бута Бронуин в червената количка, а аз и Пол ще чакаме в микробуса.

Гледам червената количка.

— Може ли да опитам?

— После, в музея — казва ми Дийна.

— Знаете ли какво, аз и без това трябва спешно да намеря тоалетна — казва Пол, може би ще е най-бързо, ако всички отидем.

— Не знам…

— Не би трябвало да е прекалена лудница през седмицата.

Дийна ме поглежда, не се усмихва.

— Джак, искаш ли да дойдеш в мола в количката, само няколко минути?

— О, да!

Возя се отзад и се грижа Бронуин да не падне, защото аз съм големият братовчед, „като Йоан Кръстител“, както обяснявам на Бронуин, но тя не слуша. Когато стигаме до вратите, те правят тън и се отварят сами, аз почти падам от количката, ама Пол казва, че това са просто малки компютри, които си изпращат съобщения и да не се притеснявам.

Всичко е прекалено ярко и гигантромно, не знаех, че вътре може да е голямо колкото Навън, има дори дървета. Чувам музика, но не виждам музикантите с инструменти. Най-невероятното, чанта с Дора, клякам да й докосна лицето, тя ми се усмихва и ми танцува.

— Дора — прошепвам й.

— О, да — казва Пол, — преди Бронуин беше луда по нея, но сега предпочита Хана Монтана.

— Хана Монтана — пее Бронун, — Хана Монтана.

Чантата с Дора има презрамки, като Раница е, но отгоре вместо лицето на Раница е лицето на Дора. Има и дръжка, когато я хващам, тя се спуска, мисля, че я счупих, но после започва да се търкаля. Това е чанта с колелца и раница едновременно, истинска магия.

— Харесва ли ти? — говори ми Дийна. — Искаш ли да си държиш нещата в нея?

— Може би някоя не толкова розова — казва й Пол. — Какво ще кажеш за тази, Джак, не е ли яка, а?

Държи чанта на Спайдърмен.

Давам на Дора голяма прегръдка. Мисля, че прошепва „Ола, Джак“.

Дийна се опитва да вземе чантата с Дора, но аз не й давам.

— Няма нищо, просто трябва да платя на онази госпожа, ще ти я върна след две секунди.

Не е две секунди, трийсет и седем е.

— Ето я и тоалетната — казва Пол и избягва.

Госпожата увива чантата в хартия, така че вече не мога да виждам Дора, слага я в голяма картонена торба, после Дийна ми я дава, люлее я на връзките. Аз изваждам Дора и мушкам ръце в презрамките, нося я, наистина нося Дора.

— Какво ще кажеш? — пита Дийна.

Не знам какво ще кажа.

— Бронуин хуба чанта — казва Бронуин, размахва една с пайети и сърца, увиснали на връвчици.

— Да, милинка, но у дома имаш много хубави чанти. — Взема лъскавата чанта, Бронуин пищи и едно от сърцата пада на земята.

— Възможно ли е поне веднъж да сме влезли за повече от три минути преди първия пристъп? — пита Пол, върнал се е.

— Ако беше тук, можеше да я разсейваш — казва му Дийна.

— Бронуин хуба чааантааааааааа!

Дийна я вдига и я слага пак в количката.

— Да тръгваме.

Аз вдигам сърцето и си го слагам в джоба с другите съкровища, вървя до количката.

После си променям решението, слагам всичките си съкровища в чантата с Дора в предното малко с цип. Обувките ми болят, така че ги свалям.

— Джак! — Пол ме вика.

— Стига си ревал името му насам-натам, нали помниш? — казва Дийна.

— Да, вярно.

Виждам гигантска ябълка, направена от дърво.

— Харесва ми.

— Откачено, нали? — казва Пол. — Какво ще кажеш за това барабанче за Ширел? — казва сега на Дийна.

Тя извърта очи.

— Опасност от мозъчно сътресение. Дори не си го помисляй.

— За мен може ли ябълката, благодаря? — питам аз.

— Не мисля, че ще се побере в чантата ти — казва Пол и се ухилва.

После намирам нещо със сребърно и синьо като ракета.

— Искам това, благодаря.

— Това е кафеварка — казва Дийна и я връща на лавицата. — Вече ти купихме чанта, стига толкова за днес, нали? Искаме само да намерим подарък за приятелката на Бронуин, после се махаме оттук.

— Извинете, тези да не са на голямата ви дъщеря? — стара жена държи моите обувки. Дийна я гледа и не разбира.

— Джак, приятел, какво става? — пита Пол и сочи чорапите ми.

— Много ви благодаря — казва Дийна, взема обувките от жената и кляка. Набутва ми краката да стъпят първо в дясната, после в лявата.

— Не спираш да повтаряш името му — казва тя на Пол през зъби.

Чудя се какво не ми е наред на името.

— Съжалявам, съжалявам — отговаря Пол.

— Защо тя казала голяма дъщеря? — питам аз.

— А, заради дългата ти коса и чантата с Дора — казва Дийна.

Старата жена е изчезнала.

— Тя от лошите ли беше?

— Не, не.

— Но ако се сети, че си онзи Джак — казва Пол, — може да те снима с телефона си или нещо такова и тогава майка ти ще ни убие.

Гърдите ми тупкат.

— Защо Мам ще…?

— Искам да кажа, извинявай…

— Много ще се ядоса, това иска да каже — отговаря Дийна.

Мисля си за Мам, легнала е в тъмното и я Няма.

— Не ми харесва да е ядосана.

— Разбира се, че не.

— Може ли да ме заведете обратно в Клиниката, моля?

— Съвсем скоро.

— Сега.

— Не искаш ли да видиш музея? Ще тръгнем само след минутка. „Уебкинз“ — казва Дийна на Пол, — това би трябвало да е достатъчно безопасно. Мисля, че има магазин за играчки след храните…