Стая

— Бронуин? Милинка? — Тича при фонтана и го оглежда целия. — Бронуин?

Всъщност Бронуин е зад един прозорец с рокли и си изкарва езика върху стъклото.

— Бронуин? — крещи Дийна.

Аз също си изкарвам езика, Бронуин се смее зад стъклото.

* * *

Почти заспивам в зеления микробус, но не съвсем.

Норийн казва, че чантата ми с Дора е прекрасна, също и лъскавото сърце, а „Дилън Копача“ изглежда много интересна книжка.

— Как бяха динозаврите?

— Нямахме време да ги видим.

— О, жалко. — Норийн ми донася лепенка за китката, но на нея няма картинки. — Майка ти цял ден си подремва, много ще се радва да те види. — Почуква и отваря вратата на Стая номер Седем.

Свалям си обувките, ама не и дрехите, най-накрая лягам при Мам. Тя е топличко мека, сгушвам се, но внимателно. Възглавницата мирише лошо.

— Ще се видим на вечеря — прошепва Норийн и затваря вратата.

Лошото е повръщано, помня от Голямото бягство.

— Събуди се — казвам на Мам, — направила си повръщано на възглавницата.

Тя не включва, не простенва, дори не се претъркулва, не мърда, като я дърпам. Толкова да я Няма никога не е била.

— Мам, Мам, Мам.

Мисля, че е зомби.

— Норийн? — викам, тичам към вратата. Не трябва да преча на човековете, ама… — Норийн! — Тя е в края на коридора, обръща се. — Мам е направила повръщано.

— Не се тревожи, ще го почистим за секунда. Чакай само да взема количката…

— Ама не, ела сега.

— Добре, добре.

Когато включва лампата и поглежда Мам, не казва „добре, добре“, а вдига телефона:

— Код синьо, стая седем, код синьо…

Не знам какво е… После виждам шишенцата за хапчета на Мам отворени на масата, изглеждат предимно празни. Никога повече от две, това е правилото, как може да са предимно празни, къде са отишли хапчетата? Норийн натиска отстрани на гърлото на Мам и казва другото й име, и: „Чувате ли ме? Чувате ли ме?“.

Само че аз не мисля, че Мам чува, не мисля, че вижда. Крещя:

— Лоша идея лоша идея лоша идея!

Много човекове тичат вътре, един ме издърпва навън в коридора. Аз викам „Мам“ колкото силно мога, но не стига, за да я събуди.

Живеене

Аз съм в къщата с хамака. Търся го през прозореца, но Баба казва, че трябва да е в задния двор, не отпред, ама така или иначе, още не е закачен, защото е само десети април. Има храсти и цветя, и тротоар, и улица, и други предни дворове, и други къщи, изброявам единайсет отделни от тях. Там живеят съседите, също като при „Гледай си работата“, дето искаш от съседа. Засмуквам, за да усетя Зъб, той е точно по средата на езика ми. Бялата кола е отвън и не мърда, возих се в нея от Клиниката, макар че нямаше столче. Доктор Клей искаше да остана за „наблюдение“ и „терапевтична изолация“, но Баба изкрещя, че той няма право да ме държи като затворник, при условие че си имам семейство. Семейството ми е Баба Додя Бронуин Чичо Пол Дийна и Дядо, само дето него го побиват тръпки от мен. Също Мам. Премествам Зъб в бузата.

— Умряла ли е?

— Не, нали все това ти повтарям. Със сигурност не е умряла. — Баба подпира главата си на дървеното около стъклото. Понякога, когато човековете казват „със сигурност“, на мен всъщност ми звучи по-малко истина.

— Да не се самопреструваш, че е жива? — питам Баба. — Защото ако тя не е, и аз не искам да съм.

Пак много сълзи й текат по лицето.

— Не… не мога да ти кажа повече от онова, което знам, миличък. Обещаха, че ще се обадят веднага щом има нещо актуално.

— Какво е „актуално“?

— Как е тя точно в този момент.

— Как е тя?

— Ами не е добре, защото е взела прекалено много от лошото лекарство, както ти обясних, но вероятно вече са й изпомпали стомаха напълно или поне до голяма степен.

— Ама защо тя…?

— Защото не е добре. В главата. Сега се грижат за нея — казва Баба, — не се тревожи.

— Защо?

— Ами защото и да се тревожиш, не помага.

Лицето на Господ е цялото червено и заседнало на един комин. Стъмва се. Зъб се е забил във венеца ми, той е лош болящ зъб.

— Не си докоснал лазанята си — казва Баба, — искаш ли чаша сок, или нещо друго?

Поклащам глава.

— Уморен ли си? Сигурно си уморен, Джак. Аз поне съм скапана. Слез долу да видиш стаята за гости.

— Защо е за гости.

— Означава, че не я използваме.

— Защо имате стая, която не използвате?

Баба свива рамене.

— Човек никога не знае кога може да му потрябва. Така, докато правя стълбите надолу по дупе, защото няма парапет да се държа. Слагам си чантата на Дора зад мен туп-туп-туп. Минаваме през стаята, дето се нарича всекидневна, не знам защо Баба и Додя живеят във всички стаи, само не в тази за гости.

Започва ужасно уааа-уааа, аз си покривам ушите.

— Най-добре да вдигна — казва Баба.

Връща се след минута и ме води в една стая.

— Готов ли си?

— За какво?

— Да си лягаш, миличък.

— Не тук.

Тя се хваща около устата, където са й малките цепнатинки.

— Знам, че мама ти липсва, но само за известно време ще трябва да спиш сам. Всичко ще е наред, аз и Додя ще сме горе. Нали не те е страх от чудовища?

Зависи от чудовището, дали е истинско, или не, и дали е там, където съм аз.

— Хм. Старата стая на майка ти е до нашата — казва Баба, — ама сме я превърнали в стая за фитнес, не знам дали ще има място да надуем…