Стая

Норийн отива до дрешника и ми изважда дрехи. Трудно е в почти тъмното, мушкам и двата си крака в един крачол и за секунда трябва да се опра на нея. Не е толкова лошо да докосвам човековете нарочно, по-лошо е, когато те ме докосват, като електрически шокове е.

— Обувки — прошепва тя. Намирам ги и ги нахлузвам, и лепвам велкрото, не са разтегливите, дето харесвам.

— Браво на момчето.

Норийн е до вратата, помахва ми, за да ме накара да отида с нея. Стягам си опашката с коса, дето се разплита. Намирам Зъб и камъка си, и вертолетчето, и ги слагам в джоба.

— Майка ти сигурно е напълно изтощена след онова интервю — казва Норийн в коридора. — Чичо ти вече от половин час е на рецепцията, чака да се събудите.

Приключението! Ама не, не можем, защото Мам я Няма.

Ето го и доктор Клей на стълбите, говори с Норийн. Държа се здраво за парапета с две ръце, правя едно падащо, после стоя на следващия крак.

— Норийн.

— Само секунда.

— Ама не, аз правя стълбите.

Тя ми се ухилва.

— Я виж ти!

— Дай лапа — казва доктор Клей.

Аз се пускам с едната ръка, за да му дам пет.

— Та още ли искаш да видиш онези динозаври?

— Без Мам?

Доктор Клей кима.

— Но пък ще си с чичо си и леля си през цялото време, ще бъдеш в пълна безопасност. Или предпочиташ да го оставиш за друг ден?

Да, ама пък не, защото друг ден динозаврите може да са си отишли.

— Днес, моля.

— Добро момче — казва Норийн. — Така майка ти ще може хубаво да си отспи, а ти ще й разкажеш всичко за динозаврите, като се върнеш.

— Хей, приятел. — Ето го Пол, моя Чичо, не знаех, че е пуснат в столовата. Мисля, че „приятел“ е „миличък“ на мъжки език.

Закусвам с Пол, седнал до мен, странно е. Говори по малкия си телефон, казва, че отсреща е Дийна. Ама отсреща е невидимата стена. Днес има сок без парченца, вкусничък е, Норийн казва, че са го поръчали специално за мен.

— Готов ли си за първото си излизане навън? — пита Пол.

— Навън съм вече шест дни — казвам му. — Бил съм във въздух три пъти, видял съм мравки и хеликоптери, и зъболекари.

— Иха!

След поничката си слагам якето и шапката, и слънцезащитното, и яките тъмни очила. Норийн ми дава кафяв плик, в случай че не мога да дишам.

— В крайна сметка — казва Пол, докато излизаме през въртящата се врата — може би е по-добре, че майка ти няма да дойде с нас днес. След онова телевизионно предаване снощи всички я познават.

— Всички в целия свят?

— Горе-долу.

На паркинга той си протяга ръката, сякаш трябва да я хвана. После отново я отпуска.

Нещо ми пада на лицето и аз пищя.

— Просто капчица дъжд — казва Пол.

Поглеждам небето, сиво е.

— Ще падне върху нас?

— Всичко е наред, Джак.

Искам да се връщам в Стая Номер Седем с Мам, дори и да я Няма.

— Стигнахме…

Зелен микробус, Дийна е на седалката с кормилото. Помахва ми с пръсти през прозореца. Виждам по-малко лице в средата. Микробусът не се отваря навън, плъзга си едно парче и аз се качвам.

— Най-сетне — казва Дийна. — Бронуин, миличка, можеш ли да кажеш здрасти на братовчед ти Джак?

Момиче е, почти голямо колкото мен, има цялата глава с плитки като Дийна, но с блестящи мъниста по краищата и слон, който е космат, и нещо, дето е с формата на жаба.

— Здавей, Джак — казва тя много пискливо.

Има столче и за мен до Бронуин. Пол ми показва да щракна колана. Третия път се справям сам и Дийна пляска с ръце, и Бронуин също. После Пол плъзга микробуса и го затваря със силен трясък. Подскачам, искам Мам, мисля, че май ще заплача, ама не.

Бронуин все повтаря: „Здавей, Джак, здавей, Джак“. Още не говори нормално, казва „Тата, пей“ и „Хубу бау-бау“, и „Мам, още гевек, мойа“, „мойа“ е думата й за „моля“. Тата означава Пол, а Мама значи Дийна, но те са им имената, дето само Бронуин може да казва, също както никой не може да казва на Мам „Мам“ освен мен.

Аз съм страхмел, ама с малко повече смел, отколкото страх, защото това не е толкова лошо, като да се преструвам, че съм умрял в Черга. Всеки път като срещу нас се появи кола, аз си казвам в главата, че трябва да си стои на нейната страна, иначе инспектор Оу ще я вкара в затвора при кафявия пикап. Картините в прозореца са като в Телевизор, само че по-размазани, виждам паркирани коли, бетонобъркачка, мотоциклет и автовоз с една две три четири пет коли отгоре, това ми е най-любимото число. В един двор дете бута количка с още повече малко дете в него, това е смешно. Едно куче пресича улица и води човек на въже, мисля, че всъщност е вързано, не като детската забавачка, дето само се държаха. Светофар се сменя на зелено и една жена с патерици подскача, огромна птица застава върху боклука, Дийна казва, че е просто чайка, могат всичко да ядат.

— Те са всеядни — казвам й аз.

— Охо, сложни думи знаеш.

Завиваме там, където има дървета. Аз казвам:

— Това пак ли е Клиниката?

— Не, не, само трябва да спрем за малко в мола да купим подарък за един рожден ден, на който Бронуин ще ходи днес следобед.

Молът означава магазини като тези, от които Стария Ник ни купуваше продукти, ама вече не.