Стая

Гледам в оградата през диамантите от тел. Тя е като тайната ограда в стените и Под, през които Мам не е могла да мине, ама ние излязохме и аз я спасих, а после тя вече не искаше да е жива. Има голямо момиче наопаки на една люлка. Две момчета са на онова, дето не му помня името, и правят нагоре-надолу, те се удрят и се смеят, и падат май нарочно. Изброявам си зъбите до двайсет и после още веднъж. Държането на оградата ми прави бели черти по пръстите. Гледам как една жена занася бебе на катерушката и то лази през тунела, тя му прави муцунки през дупките отстрани и се преструва, че не знае къде е. Гледам голямото момиче, но тя само се люлее, понякога с коса почти в мръсотията, понякога с правилното нагоре. Момчетата се гонят и правят бум с ръце като оръжия, едното пада и плаче. Изтичва през входа и влиза в някаква къща, Баба казва, че сигурно живее там. Откъде пък знае? Прошепва ми:

— Защо сега не идеш да играеш с другото момче? — После извиква: — Здравей. — Момчето поглежда към нас, аз отивам в един храст, ама той ме боде в главата.

След малко тя казва, че е по-хладно, отколкото изглежда, и май трябва да се прибираме за обяд. Отнема ни сто часа и краката ми се чупят.

— Може другият път повече да ти хареса — предлага Баба.

— Интересно беше.

— Това ли ти е казала да казваш майка ти, когато нещо не ти харесва? — усмихва се леко. — Аз я научих на него.

— Тя умира ли вече?

— Не — почти крещи. — Лио щеше да ни се е обадил, ако има някакви новини.

Лио е Додя, объркващо е с всичките имена. Искам си само моето едно име Джак.

В къщата Баба ми показва Франция на глобуса, който е като статуя на света и все се върти. Целият този град, дето сме в него, е само малка точица и клиниката също е в точицата. Също и Стая, ама Баба казва, че няма нужда повече да мисля за онова място, да си го изкарам от главата.

За обяд изяждам много хляб и масло, френски хляб е, но на него няма ако, не мисля. Носът ми е червен и пари, също и бузите, и най-отгоре на гърдите ми, и ръцете ми, и вътрешното на ръцете ми, и глезените над чорапите.

Додя казва на Баба да не се разстройва.

— Дори не беше много слънчево — все повтаря тя и си бърше очите.

Аз питам:

— Кожата ще ми опада ли?

— Само малки парченца — отговаря Додя.

— Недей да плашиш момчето — казва Баба. — Ще се оправиш, Джак, не се притеснявай. Сложи си малко от този приятен хладен крем за след слънце, още сега…

Трудно ми е да стигна зад мен си, но не обичам пръсти на други човекове, та се справям.

Баба казва, че трябва пак да се обади в Клиниката, но точно сега няма сили.

Задето съм изпечен, ми дават да лежа на канапето и да гледам анимационни филмчета, Додя е в креслото и си чете списанието „Пътешественик“.

* * *

През нощта Зъб идва да ме хване, подскача на улицата трак-трак-трак, десет фута висок и целият гнилов, назъбени парчета падат от него и той се удря по стените. После се нося в лодка, дето е със закован капак и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

Съскане в тъмното, не го знам какво е, после е Баба.

— Джак, всичко е наред.

— Не.

— Заспивай.

Май не заспивам.

На закуска Баба взема хапче. Питам дали й е витаминът. Додя се смее. Тя му казва:

— Точно ти ли? — После на мен: — На всички ни трябва по нещичко.

Тази къща е трудна за научаване. Вратите, в които ми е разрешено да ходя по всяко време, са кухнята и всекидневната, и стаята за фитнес, и гостната, и мазето, също пред спалнята, дето се казва площадка, като за кацане на хеликоптери, само че без. Може да влизам в спалнята, освен ако вратата е затворена, тогава трябва да почукам и да чакам. Ваната и мивката, и тоалетната са в зелено, наречено авокадо, само дето седалката е дървена, та мога да сядам на нея. Трябва да вдигам седалката и да я пускам пак от уважение към дамите, това е Баба. Тоалетната има капак на казанчето като онзи, с който Мам е ударила Стария Ник по главата. Сапунът е твърда топка и аз търкам ли търкам, за да се напени. Външните не са като нас, имат милион неща и различни видове от всичките, като много шоколади и машини, и обувки. Нещата им са всичките за правене на различно, както четка за нокти и четка за зъби, и четка за метене, и четка за тоалетна, и четка за дрехи, и четка за плочки, и четка за коса. Изпускам малко пудра, наречена талк, на пода и го замитам, но Баба влиза и казва, че това е четката за тоалетна и се ядосва, че разнасям микроби.

Това е къща и на Додя, но не той определя правилата. Той е повече в неговата бърлога, което е неговата специална стая за него си.

— Хората невинаги искат да са сред хора — казва ми той. — Изморително е.

— Защо?

— Просто ми повярвай, два пъти съм се женил.

През входната врата не може да излизам, без да обясня на Баба, ама аз така или иначе няма. Седя на стълбите и смуча силно Зъб.

— Иди да си поиграеш, а? — казва Баба и се промушва край мен.