Стая

Гледам как пламъците танцуват оранжеви под тенджерата за паста. Клечката е на плота с единия край почернял и накъдрен. Докосвам я до огъня, прави свистене и после пак голям пламък, така че го пускам на печката. Малкият пламък става почти невидим, гризе около клечката малко по малко, докато цялата е черна накрая и малък дим се вдига като сребриста панделка. Мирисът е магия. Вземам още една клечка от кутията, запалвам й края в огъня и този път я държа дори когато свисти. Това си е моят малък пламък, който мога да си нося с мен. Размахвам го в кръг, мисля, че е изчезнал, но се връща. Пламъкът става по-голям и разхвърлян по цялата клечка по цялата клечка, вече е два различни пламъка и има малка червена линия по дървото между тях…

— Ей!

Скачам, Додя е. Клечката вече не е в мен.

Той ми настъпва крака.

Аз изревавам.

— Беше ти на чорапа — показва ми клечката цяла накъдрена, разтърква ми чорапа, където има черно място.

— Майка ти не ти ли е казвала да не си играеш с огън?

— Нямаше.

— Какво нямаше.

— Огън.

Той ме гледа.

— Сигурно печката ви е била електрическа. Какво ли няма по света.

— Какво става? — Баба влиза.

— Джак просто разучава кухненските пособия — казва Додя и разбърква пастата. Вдига едно нещо и ме поглежда.

— Ренде — спомням си аз.

Баба подрежда масата.

— А това?

— Мачкало за чесън.

— Преса за чесън. Много по-брутално от мачкането — ухилва ми се. Не каза на Баба за кибрита, това е нещо като лъжене, но да не ми създава проблеми, е основателна причина. Вдига още нещо.

— Друга преса?

— Ренде за цитрусова кора. А това?

— Аха… тел за яйца.

Додя размахва дълъг спагет във въздуха и го сърба.

— Моят голям брат изсипа тенджера с ориз, когато беше на три, и ръката му си остана набръчкана като къдрав чипс.

— А, така ли, видях такъв в Телевизор.

Баба ме гледа.

— Не ми казвай, че никога не си ял чипс? — После се качва на стъпалата и мести някакви неща в един шкаф.

— Обядът е готов след две минути — казва Додя.

— Е, само няколко няма да навреди. — Баба слиза със смачкан плик и го отваря.

Чипсчета са целите на къдраво, вземам едно и му изяждам края. После казвам:

— Не, благодаря — и си го връщам в плика.

Додя се смее, не знам какво му е смешно.

— Момчето си пази мястото за талятеле карбонара.

— Може ли да видя кожата вместо това?

— Коя кожа? — пита Баба.

— На големия брат.

— О, той живее в Мексико. Той ти е, какво ти е, старият чичо.

Додя изхвърля всичката вода в мивката и тя прави голям облак мокър въздух.

— Защо е стар?

— Просто значи, че е брат на Лио. Всичките са ни роднини, сега и ти си им роднина — казва Баба.

— Всичко наше е и твое.

— Лего — казва Додя.

— Какво? — казва тя.

— Като лего. Парченца семейство, залепени заедно.

— И това го видях в Телевизор — казвам им аз.

Баба пак ме гледа и не разбира.

— Да пораснеш без лего — казва тя на Додя. — Буквално не мога да си го представя.

— Бас ловя, че има няколко милиарда деца по света, които все някак се справят — отговаря той.

— Сигурно си прав — изглежда объркана. — Ама все една кутия се търкаля нейде в мазето…

Додя чупи едно яйце с ръка и то се пльосва върху пастата.

— Вечерята е готова.

* * *

Карам много колелото, дето не мърда, мога да стигна педалите с пръсти, ако се протегна. Въртя го хиляда часа, та краката ми да станат суперсилни и да мога да избягам при Мам и пак да я спася. Лежа на сините постелки, краката ми са уморени. Вдигам гирите, ама са много тежки. Слагам една на корема си, харесва ми как ме притиска надолу, за да не мога да изпадна от въртящия свят.

Дзън-дзън, Баба крещи, защото има посетител за мен, доктор Клей е.

Сядаме на верандата, той ще ме предупреди, ако дойдат пчели. Човековете и пчелите трябва само да си помахват, без докосване. Без галене на куче, освен ако човек не е казал, че може, без тичане през улицата, без докосване на интимни части, освен моите тайно. После идват специалните случаи, като когато на полицията й е позволено да стреля с оръжие, но само по лошите. Има прекалено много правила и главата ми не може да ги побере, така че правим списък със супертежката химикалка на доктор Клей. После един списък с всичките нови неща като гирички и картофен чипс, и птици.

— Вълнуващо ли е да ги виждаш на живо, а не само по телевизията? — пита ме той.

— Аха. Само че нищо в Телевизор никога не ме е ужиловало.

— Вярно е — казва доктор Клей и кима. — „Родът човешки не понася твърде много реалност20“.

— Това пак ли е стихотворение?

— Как позна?

— Правиш странен глас — казвам му аз. — Какво е „родът човешки“?

— Човешката раса, всички ние.

— И аз ли също?

— О, разбира се, ти си един от нас.

— И Мам.

Доктор Клей кима.

— И тя е от нас.

Ама аз имах предвид, че може да съм човек, ама съм и себе си, и Мам също. Не знам дума за нас двамовете. Стайовци?

— Тя скоро ли ще дойде да ме вземе?

— Веднага щом може — казва той. — По-приятно ли ще ти бъде да си в клиниката, а не тук с баба ти?

— С Мам в Стая Номер Седем?

Той клати глава.

— Тя е в друго крило, има нужда да бъде известно време сама.

Аз мисля, че той греши, ако аз бях болен, щях да имам нужда от Мам дори повече.